Пиша това в 12:11...

Отново е полунощ...

Събота е...

Както всеки уикенд просто седя вкъщи и...

Нищо...

Дори не съм излезнал навън...

Дори не знам какво беше времето днес...

Защо ли?

Защото просто не правих нищо...

Просто по цял ден бях сам...

Сам със себе си...

Не говорих с приятели...

Единствено със семейството си..

Защо ли?

Защото нямам такива...

Няма на кого да споделя какво ми се е случило...

Няма с кого да си говоря...

Просто нямам никого, освен семейството си...

В такива моменти осъзнавам че единствените хора които ще са до мен са родителите ми...

Единствено те ми звънят...

Никой друг не ме търси...

По цял ден съм сам и единственото нещо което правя е да слушам музика и мисля за танци...

Да мисля за това дали щях да съм им толкова отдаден ако имах приятели, с които да излзизам...

Щяха ли да са единствените неща които правя през последните три или четири години?

Хората ми казват, че танцуването е мой вроден талант, но може би не е...

Може би това е навик...

Навик да подтискам липсата на истински приятели...

Може би е така...

Все още не мога да го проумея...

Изобщо някога бил ли съм истински щастлив?

Отговорът е един – единствено по фестивали...

Защо ли?

Защото там със сред хора...

Хора, с които общувам...

Които ме харесват...

Хора с които имам нещо общо – народните танци...

Може би точно заради това не се отказвам...

Защото без тях няма да съм сред хора, които може би се преструват на мои „приятели”...

Заради тази липса съсипах и всичките си връзки – бях вманиачен...

Съсипах ги, защото нямах приятели и тези момичета бяха единствените хора с които общувах повече...

Защо ли?

Защото имах нужда да говоря с някого...

Да си мисля че на някого му пука за мен...

Може и да им е пукало...

Може да са ме „обичали”...

Но какво от това?

Всичко на тази възраст е временно и всичко свършва...

Защо ли не мога да бъда като останалите хора, които са щастливи?

Защо ли...

Многоточие...