Защо повярвах
Зад хоризонта слънцето се скри
и усмири лъчите си горещи.
В препускане на гаснещи звезди,
като разплакани църковни свещи.
И в миг небето с гръм ще се взриви
дъждецът му ще заличи следите.
Превàля залезът зад сивите скалѝ,
а тъй далечни вече са очите ти.
Защо повярвах в думите тогава,
на раменете тишината ще лежи.
И сбрали с плам душите си корави,
заветна музика за нас ще продължи.
Ще остареем бавно и красиво,
преплели здраво нашите ръце.
Загледани в очичките игриви
на внуците от наште синове.
В мен зейналата пропаст е голяма,
едва ли аз ще продължа сама.
Животът вкара ме в поредна драма,
и ми заби поредната кама.
Догаря залезът, тъгата се надига,
звезда самотна в небосвод изгря.
Помахах ѝ с ръка, а тя намига,
ликът отново сред града съзрях.
© Миночка Митева All rights reserved.
