Защо закъсня?
Мога ли да дойда сега на срещата
с най-старата си дреха и с най-вехтата своя душа?
Мога ли, някак набързо, да ти призная многото си неуспехи?
Кураж ще имам ли, ще мога ли да се реша?

Кураж ще имам ли
да те оставя да гледаш право в очите ми,
в които синьото, вече не е тъй синьо?
Със сигурност ще погалиш косите ми,
придобили тъжния цвят на платина...

Ти още не знаеш, колко е късно...
И както някога, ще хванеш нежно ръцете ми –
отчаяно празни и безсилно увиснали
и със съчувствие ще се взираш в лицето ми,
което от болка и чакане се е вече разкиснало.

И сега?!... Какво да ти дам?
Всичко е вече оскъдно, отдавна раздадено...
След толкова есени, тъжни пространства и хлад...
По-добре да остане всичко забравено,
та да те помня поне… завинаги млад!