Защото се научих да ходя боса
На Вили
Защото се научих да ходя боса,
останах сама и сега обикалям Вселената
на случайни превозни средства,
а гласът,
който тревожно говори
с езика на моята съвест
все по-често ме пита
дали зная накъде съм тръгнала,
а аз се опитвам да го заглуша
като му казвам упорито,
че прелиствам телефонния указател
на Вселената
и в случайните минувачи
откривам страха си от живота,
като установявам,
че все по-често си мисля за смъртта,
но не спирам да се препъвам в корените,
никнещи на всяка крачка по пътя ми –
ужасно препъване,
защото всеки път падам
върху кръщелното си свидетелство,
а оттам годините ми се хилят
по безобразен начин.
Но виждаш ли съвест моя,
колко съм блестяща?
Откраднах цялата природа,
за да заглуша ада,
наречен “семейство”,
с който съм принудена
да ставам и да си лягам.
Това е мечтата ми –
да се измъкна от собствената си кожа,
която облякох преди години по невнимание
и най-вече поради глупост.
Но ето, че и днес се спрях
пред един корен на пътя ми,
защото просто не можех да го подмина…
Имаше нещо примамливо в него.
Вдигнах го и първото нещо, което съзрях
бе някакъв древен надпис,
който с голямо усилие разчетох…
Пишеше на ръкохватката му,
подобна на глава:”Съпруга!”
Понечих да го захвърля,
но пусто женско любопитство,
а и навик –
изтрих му ръждата
и какво да видя… Жезъл… Златен!
Но не това ме привлече в него.
Озадачи ме надписът му…
Такава дума не съм чувала досега –
“съпруга”?
Продължавам да се питам какво ли значи?
А ти ме предупреждаваш непрекъснато
да внимавам,
а аз съм толкова всеотдайна,
защото не подминавам
нито един жаден,
макар че от това моята жажда
ме изгаря до полуда…
Но чудна работа?
Откакто намерих този Жезъл,
вече не се чувствам като порта,
която всеки блъска с пренебрежение,
а аз на всеки бърша калта…
Каква ли ще е силата,
заключена в тази играчка?
© Валери Рибаров All rights reserved.
