Застой
Тежи ми твърде много, че те няма.
И чувството за нещо рано свършило.
Тежи ми, че човешката ни карма
те взе от мен, преди да сме се случили.
И може би до болка съм виновна,
щом вместо да изпомпва кръв сърцето ми,
съм спряла. . . Рано спряла, а те помня
един такъв, че нищо не усещам
от другото, което ми се случва.
И случва ли се другото изобщо?
Октомври е мъглив и страшно скучен,
когато няма с кой да бъде пролет.
И само този студ навън подсеща,
че може би живея по човешки.
И нищо друго, нищо. . . даже хората
не могат да ме върнат на планетата. . .
А вятърът ме драска по лицето,
забива се в очите и разкъсва
балончетата, дето предусещам,
че точно подир теб ще се разпръснат. . .
© Ем All rights reserved.
