Затръшнато небе
Ти тръгна си. Затръшнато небе.
Дърво в камината ми жално писна,
да беше сова, жалко, но не бе. –
Та липсата да скърпи живописно.
И плисва път. Рисува зли искри,
внезапна болка с огън, по тавана.
Изплашен стих при паяка се скри -
на мрежата увисна... И остана.
Остана, като спомен, за море,
превърнато в безкрайна солна мина.
В която окована ще умре,
поредната безсмислена година.
В око на котка сън се отрази
и някаква заблуда –на кълбета.
Ти тръгна си, дъхът ми се смрази...
Сред мъртвите недели и врабчета.
Навън студът си заговори сам.
Канелената кифличка нагарча.
Набързо чудесата ще продам,
за глупости парите ще похарча.
Надежда, че ще видя пак в нощта,
Луната сън от люляк да заприда.
Сама съм, но над дребните неща,
а в истинските... Няма да си идеш.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
