Завещание
на жена ми Нурсес
Едва ли ти би искала да съм такъв:
като димящо НЛО да си отивам
и да се завръщам,
ту облак градоносен,
изтеглен с тънка връв
над покрива на земната ми къща.
Би искала да имаш плаващ остров, тих,
сред дивите тръстики
в езерото Титикака.
И на рождения ти ден,
наместо болен стих,
да уловя две риби и
... да спретна огън в мрака.
А би могла да имаш всеки хубав мъж:
как се усмихваш дяволито
и пращиш от здраве.
И аз, по декар-два
от цъфналата ръж
на Бърнс ти завещах...
Насън или наяве.
Едва ли туй съвсем сълзицата ще усмири,
проблеснала в зениците ти,
боязливо-кротка...
И ако мойта гордост
не чини пет пари,
защо все още моя дух
в нозете ти се мотка?!
Да бях се проснал мъртъв из бойните поля,
с такава рана на гърдите,
от куршум залисан.
Ще имам шанс,
ако не съм го пропилял,
поне веднъж
в живота да ти липсвам...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
