Завещание
И вечерта над листа ме завари,
Залезът озари кехлибареното питие.
Писалката бавно набираше смелост,
А ръката все така нервно я въртеше.
Белият лист беше чужда вселена,
Която мастилото щеше да покори.
Коя ръка би се осмелила да посегне
На един непорочен бял лист?
Последните лъчи ме подканяха:
Нямаш вече време за губене.
Щом веднъж падне мракът,
Черен ще стане белият лист.
С писалка в ръка посрещам здрача,
Страх ме е от мрака, и от светлината.
Страх ме е от белия лист на бюрото,
Който изповедта ми търпеливо чака.
Не, тази вечер не пиша нова поема,
Не подхващам начало на роман дори.
Тази вечер пиша своето завещание.
И кехлибареното питие не помага.
И поглеждам към залеза с надежда:
Кажи ми какво да напиша на белия лист –
На кого да завещая това бездънно небе?
На кого да оставя тая безкрайна вселена?
© Ваня Накова All rights reserved.
