В случайности вярваш ли, любов?
Та аз как те срещнах...

Ще ти кажа едно-
и да не е било, 
щях да променя съдбата,
да те намеря, за да те загубя пак.

Всяко друго сърце- нежелано
само дъждът е добре дошъл,
докато ме прегръщаш
тихичко да ми проговори
вътрешният ти глас.
Лицето ти ме разплаква,
като дете невинно-
тича, тича безспирно
пада, краката му в рани
ала сам ги целува
и продължава непоклатим...

Трябва да те заведа
на онова скришно място,
набелязах го в деня,
щом си казах 
завинаги ще те пазя-
незаменима част
от нечие ежедневие и си
най-голямата страст
на изгубен човек
и си вдъхновение,
което нощем наниза
най-интимната си мисъл

Нямам сили да те питам:
"Защо си дошъл?",
ала те приветствам,
стой, колкото поискаш.
Завинаги, надявам се,
не ти се струва много дълго?
Все пак решението е твое,
но пак и пак ще ти кажа, 
не напускай уюта мой,
плещите ти да не носят бреме...
от загубеното време
и забравената любов,
която ще захвърлиш,
ала истинска ли беше? 
Надявам се не...
Инак сърцето ще тъгува по тебе...
и ще повтаря името ти с надежда

и ще слуша гласът ти,

записан на касетка...

най-вече ще помни дори и изкоренил да си
всяка частица любов и милост...