Зелените поля на мойто детство
Накрай града, където бара
в дерето тихо шумоли,
по стръмен склон горичка стара
напролет листва и клони,
в нозе тревата ни застила
зелено-мекия килим
и скоро цялата могила
се скрива в здравец и във крин;
високо птичките са свили
гнезда от сухата трева
и трели кръшни - заизвили
над лъкатушната река,
в каквато мъничката бара
снегът превръща я стопен
и баба Марта я подкарва
в порой от звуци на Шопен ...
Каква идилия в зелено
нахлува в спомени у мен ...
Место за рая отредено,
а днес - на сметище терен!
Къде изгубих в строя вяра?
Къде е детският ми сън?
Години смутни ... В надпревара
декори сменят се навън.
И помен няма от квартала-
тук блок до блока се строи.
В панели слънцето изгрява,
в панели залезът кърви!
Изчезна близката горичка,
килима - тревния - за голф.
Боклук от кофите се стича
в търбуси МАН-ови на ВОЛФ.
А те на пластове наместват
сметта на столичния град
и сякаш гледаме гротеска
в далеч разнасяща се смрад.
И болно става ми, и скверно
за поруганата земя.
Поля зелени, постепенно
поглъща гладната ламя ...
Не съм аз прът във колелата
на този шеметен прогрес! ...
Но виж, приятелю! - Душата,
боли от стореното днес.
И ако в мен не стигнат сили
до грам боклука да смета,
вземи метлата, друже мили,
да чистим двамата сметта! ...
Не знам, дали ще доживея,
да видя меката трева
на мойто детство, дето пеят
все още птичите ята?
Но знам - дължим, за наште внуци,
да се преборим с пошлостта
на прехода! И във капчуци,
да текне бистрата вода,
да свехнат раните в пръстта
и да осъмнем ... без боклуци!
© Иван Христов All rights reserved.
