Зимата дойде в буря снежна

и нощта с нея,

малка, болка нежна,

скрежта в висулки в пейзажа.

През прозореца детска главица

гледа гладно снежна буца,

с шейната под ръка

вижда искриците в снега.

На пейка празна в парка

има птичка с остра шарка,

пие вода бистра в снега,

донесло в тревите тъга.

Дните намаляват,

години не прощават

на стария клошар,

сгушил се в кал.

Бели дни, еднакви часове,

увеличават се като фасове,

гасне бавно огън в комина,

бутилка отлежало вино в скрина.

Прашни баби по заледената пътека

търсят топлината мека,

снегът, стопен от жега,

гласовете весело ечат.

Търся топлина в чужди тела,

търся братство,

равенство в тази снежна белота,

снега, облял света, излъгал толкова сърца.

Лъжат, че навънка цари студът,

истинските хора, създадени от плът,

грее слънце и умира ледът,

видели истината за пореден път.

В киша се превръща

снегът на всяка къща,

меко клонче да прекърша,

детството се връща.

Нека да умре гладът,

нека топлината да смени студът,

нека да умре порокът,

срама от челото да избърша.

Веселите ми години

вече облечени в коприна,

минаха дните в дима,

изтекоха, бавно кат' пиво.

Судът, гладът, мълчат, пътят,

спрели вече дните ми да рутят,

като приказка в сивота,

живея в своята съдба...