Златна пеперуда
Леглото ти кънти като ковчег.
Пироните са дълги. Влизат бавно.
Тоз, който ги кове, не е човек.
Отрязал е гърдата ти до равно.
Ръцете ти са писък за живот,
оголен до най-малката костица.
Чукът не спи. Последен епизод:
отново си ембрионално свита.
Но се усмихваш. Тежък опиат
подпира светлината във очите.
Държиш се. Погледът добре познат
ме връща към началото на дните ми.
И ме посрещаш с "Моето момче!"
Наричаш ме така откак се помня.
Но времето – жестокото – тече.
Заплащаш всяка радост със агония.
Кажи ми, как да стигна днес до теб
и да ти кажа колко те обичам?
Пръстта се кани да те погребе,
а аз не искам да те дам. За нищо!
Да те целуна? Но кажи ми, как?
Не ща целувката ми да е сбогом.
Леглото още няма похлупак –
не искам аз със устни да го сложа.
Затуй сега ще те оставя тук
и леко като сянка ще се плъзна
към влажните гори далеч на юг,
за да изплача всичките си сълзи
по теб. И ще изсъхна като лъч,
и златна пеперуда ще намеря,
за да докосне тънките ти бръчки.
Да те целуне. И да потрепери.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
