Смиф (Валентин Евстатиев)
248 2549
28.01.2011 г., 22:32 ч.

Златна пеперуда 

  Поезия » Друга
1823 2 49

 

Леглото ти кънти като ковчег.

Пироните са дълги. Влизат бавно.

Тоз, който ги кове, не е човек.

Отрязал е гърдата ти до равно.

 

Ръцете ти са писък за живот,

оголен до най-малката костица.

Чукът не спи. Последен епизод:

отново си ембрионално свита.

 

Но се усмихваш. Тежък опиат

подпира светлината във очите.

Държиш се. Погледът добре познат

ме връща към началото на дните ми.

 

И ме посрещаш с "Моето момче!"

Наричаш ме така откак се помня.

Но времето – жестокото – тече.

Заплащаш всяка радост със агония.

 

Кажи ми, как да стигна днес до теб

и да ти кажа колко те обичам?

Пръстта се кани да те погребе,

а аз не искам да те дам. За нищо!

 

Да те целуна? Но кажи ми, как?

Не ща целувката ми да е сбогом.

Леглото още няма похлупак –

не искам аз със устни да го сложа.

 

Затуй сега ще те оставя тук

и леко като сянка ще се плъзна

към влажните гори далеч на юг,

за да изплача всичките си сълзи

 

по теб. И ще изсъхна като лъч,

и златна пеперуда ще намеря,

за да докосне тънките ти бръчки.

Да те целуне. И да потрепери.

 

© Валентин Евстатиев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??