Като сграда светът ми се срива. Кървя.
Не разбирам защо си отиваш, момиче!
Предозирам до гибел с отровна тъга,
а денят ме напада – суров и безличен.
Безпризорно сърцето ми скита само,
откровено сломено от тежка раздяла.
Наранено жестоко, не пита „Защо?“
под разбития дух, под разбитото тяло.
Одеялото вечер напомня на нас...
Натрошени, звездите ридаят за нещо.
Безтегловно умира любовната страст
под вкуса на тъгата, под евтини вещи. ...