Знак (От една болнична стая)
Наизустих си сънищата, Боже,
в очакване на знак да ме повикаш.
Сълзите по съсухрената кожа
ме парят, но и с тях съвсем привикнах.
Привикнах с мисълта за кратка тленност,
защото днес разпадам се отвътре.
Тече отровата по тънки вени.
За час усещането е безплътност.
Проклета болка! Иде ми да викам.
В съседното легло жена сънува.
Прехапвам устни и до кръв езика...
Тя търси знак. На силна се преструвам.
Но нямам сили, Боже! Гаснат бавно.
Надежда удължава този свършек.
Разбирам. По презумпция е право,
живот да даваш и да го прекършваш.
Ти виждаш ли, жената се усмихна.
Тъй простичко в съня си е щастлива.
Усещаш ли, без болка как е тихо…
Чаршафите в леглото и́ изстиват.
Замислям се. Превърна се на спомен.
Безплътна снимка някъде сред хóра.
Вали. Унася ме дъждовен ромон.
Сънувам. Надалеч летя… в простора.
© Ани Монева All rights reserved.
