Загледан в небосвода безкраен,

с болката тежка и чувствата нежни,

гледам звездите и за края мечтая.

Звезди безброй, като моите чувства

и всички за теб, и всички красиви,

прекрасни като теб, нежни и велики.

Душата говори, но думи не казва,

словото си неизречено дори не показва,

колкото и да иска, все не успява.

Аз си седя под небето красиво,

звездите броя – моите чувства,

и в сълзите ми техният блясък изчезва,

но с ръце го ловя и на сърцето полагам.

Сърце, от твоите думи ранено,

трепне и спира, за твоята усмивка жадува,

но дори и смъртта в очите да погледне,

знай, че винаги ще те обича!

Кристиан Дочев

София, 12.10.2013г.