Звяр
В слузести мъки родена Лъжата
от майка, пропита със черен катран,
всекиму гледа да реже крилата
и сграбчва го в своята сбръчкана длан.
От тежък метал му поставя окови
и съска, и хвали се, и пръска отрови,
че, видиш ли, животът бил блян.
Безмълвно привиквани врани кресливи,
прелитат над локвите с кал,
дошли да разкъсват с клюнове гнили
меса като с ръждясал кинжал.
А Лъжата седи и се смее гръмовно –
в пастта й разкрѝвени, жълти зъбѝ.
Хем е щастлива, хем с поглед отровен,
че гледа как Душата кърви.
Прокрадва се ловко със лапи космати,
оставящи капки кафява воня,
нещеш ли продумва, но не със заплахи,
звучи сякаш не е от тая земя.
- Предай се, мен ме праща Лукавия.
Пред нас ти си нищо, принадлежиш на човек.
И да исках, няма какво да направя,
със него ще изкараш най-много до век.
Помисли си, предлагам ти Рая.
При нас няма ни студ, нито пек.
Ела с мен, пристъпи във Безкрая.
Срещу мъка дарявам те с лек.
Сега те боли и си свита,
разкъсват те плътските рани.
Не ти ли омръзна от висене превита,
не ти ли писна от адските врани?
И знай, ако дойдеш със мене,
ще забравиш и мъка, и жал и думи измамни.
Ще се надсмиваш над хорското бреме,
навеки ще има кой да те брани.
Ето, оставям те, реши насаме.
Позволи ми само последна дума омайна – бъди Наше любимо дете,
бъди Нашата обич безкрайна.
Изчезна.
А Душата, дълбоко потънала в бездна
взе да се гърчи,
ликът й в агония жестоко се сбърчи.
Със пръсти опипа местата,
където доскоро ѝ бяха крилата.
И рукнаха лепкави сълзи.
А мъка и немощ в яд се превърнаха бързо.
Със силици сетни Душата взе да крещи:
- Ей, ти, дето живееш на мойте плещѝ!
Ти, дето се храниш от моите кърви!
Ти, дето се смяташ от всички за първа,
ти ще ме чуеш сега!
Ти, животно грозно, космато,
което на Дявола с гордост носи рогата.
Аз знам защо режеш крила.
Защото ги носиш на твойта сестра.
Завист се казва, знам, че съм права!
Взе ми кралата, но нещо забрави -
тлееща вяра в мене остави.
Аз никога няма с тебе да дойда,
аз за Земята ще бъда достойна.
Твоята вечност мен не ме блазни,
в света ти бих срещала само погледи празни.
Душата нуждае се само от друга –
не ще да участвам в порочна задруга!
И какво от това като не изкарам и век?
Вечността е в това да те наричат Човек.
© Радослава Стамболийска All rights reserved.
