Звън
Звън камбанен селото събуди.
Билото на планината с дъх погали,
цялото поле се заслуша-
кого ли прибират в небето?
Малко са хората и се познават,
повечето са и роднини.
Мъката им се утроява щом
някой загине!
В малката черква плахо
пристъпят, че и техния
път натам е.
Утре не се знае дали ще осъмнат!
Децата далече, съседите глухи.
Кой ще ги чуе? Гледам ги -
грохнали, стари...
и ми плаче сърцето.
Това ли са хората, които
като дете ми се радваха,
мойта любов изстрадаха,
децата ми галеха!
Ако знаеха, как ги обичам!
А сега се прощаваме!!!!
© Василка Ябанджиева All rights reserved.
