Ще ти разкажа приказка. За Нея. Която обичала и мразела живота. Обичала го, защото само в този живот можела да види красотата на истинските неща. А го мразела, защото за един миг същите тези неща изглеждали нереални, далечни и Тя изпитвала страх, че ще ги изгуби. Тя мразела страха, но понякога попадала в мрежите му. Досега винаги се е измъквала. Затова е оцеляла. Не едно и две препятствия е преодоляла. И пак е оцелявала. Въпреки уязвимостта си. Тя е сама. И не е. Защото до Нея е Той. Тя е истинска. И не е. Защото ако беше съвсем истинска, тази приказка щеше да е подписана с Нейното име. Важното е, че пред Него е истинска. И Той, само Той ще разбере, че приказката е за Него. Тя не е живяла в далечно царство. Защото не е принцеса. (А това за мнозина би поставило под съмнение приказното в приказката. Но какво пък – живеем в съвременен свят, няма как нещата да бъдат други). Не е спала 100 – годишен сън. Не е била жертва на злата мащеха и не е нощувала в захарна къща. Но това не Й пречи да е героиня в тази приказка. Защото не е спирала да мечтае за любовта. Онази истинската. Която се случва веднъж в живота. Но остава завинаги. Наивно? Не! Смешно - трогателно? Не! Сълзливо - романтично като в сапунен сериал? Не! Не! Не! По – скоро възвишено... Красиво... И реално... Защото любовта я има. И Тя го знае. Няма значение колко дълго е мечтала за нея. Няма значение колко безсънни нощи е прекарала, за да мисли кога ще я срещне. Някой беше казал, че в живота на човек има две нещастия – да няма мечти и да се сбъднат всичките му мечти. Тя е щастлива! Защото може да мечтае, а Той дава нов живот на мечтите Й. Колко хора са се вглеждали в красотата на мрачния дъждовен есенен дъжд? Колко хора са откривали нещо привлекателно в смразяващия кръвта студ на зимата? Тя обича всичко това. Тя мечтае да зърне морето през зимата. Когато е забравено от всички, но е по – могъщо и по – стихийно от всякога. Като огъня, който пламти в душата Й. Като кръвта. Която кипи с все сили във вените Й. Като страстта, която бушува в Нея. Та Тя е жива! Тя има за какво да живе! Какво по – прекрасно то това? Сияе! Защо Той допуска, че би могъл да я направи нещастна? Може ли да бъде нещастен човек, когато е влюбен, но не в празни химери, а в Него – на когото дава и от когото получава любов? Може ли Тя да бъде нещастна, когато Той е до Нея? Той – така нежен и силен, мечтател и здраво стъпил на земята реалист, добър и безмилостно суров. Той! Може ли да не бъде щастлива Тя, когато Той я кара да се чувства ЖЕНА. Когато я кара да изпитва непознати за Нея усещания... когато събужда непознати и чужди на самата Нея емоции... Виждаш любовта ми, нали? Усещаш я, чуваш я! Но пак ще Ти кажа, че Те обичам! Знаеш ли, че най – прекрасното място на света, където съм била са висините, които сме достигали заедно с Теб! Знаеш ли, че най – красивото цвете, което съм виждала, е една крехка нежна червена роза, подарена ми от Теб! И най – сетне, знаеш ли, че най – приятният шепот на реката, който съм чувала, е онзи, на който се наслаждавахме заедно. В един летен следобед. Легнали един до друг на тревата. Мълчахме, но си казахме повече, отколкото ако бяхме говорили. Бяхме заедно, но и не бяхме. Мислехме един за друг, но всеки беше сам с мислите си. Не се получи приказка. Няма я историята. Няма я завръзката, кулминацията, развръзката. Но ги има героите – Той и Тя... Ти и Аз... Кулминацията ще е най – хубавият момент. А той винаги ще предстои....