* * *
- Треперите ли като мен?
- Моля?
- Попитах ви треперите ли като мен? Вълнувате ме.
Зениците й се разшириха. Тя свали бавно очилата и се втренчи в него. Думите му прозвучаха доста странно, както и държанието му. Беше нервен, напрегнат.
- Попитах ви дали треперите, както в момента аз ? - и продължи, залепил дланите си върху делящият ги хладен мрамор. Тя бе повече от учудена. Сякаш не разбираше въпроса. За толкова години работа, с толкова различни хора, за първи път изпитваше смущение. Погледът му я грабваше.
- Вълнувате ме. Огледах ви ръцете и не видях знак на обвързаност, затова и ви попитах дали треперите. Знаете ли, чувствам се толкова странно, и мисля, че вие сте причината за това ми състояние. Имам усещането, че ако се обърна и тръгна без да се докосна до вас, ще съжалявам до края на дните си. Ще съжалявам, че не съм ви заговорил, че не съм ви поканил да се срещнем, че не съм ви казал какво предизвикват очите ви в дълбините на сърцето ми. Вълнувате ме. Чувствам се неописуемо, и бих желал да се чувствам така вечно.
Гласът му се успокои. Мина в един плавен и мек тембър, леещ се, предразполагащ към разговор.
Лицето й пламна. Тънките й лъскави устни се извиха в лека, закачлива усмивка. Остави настрани химикала и се притисна в облегалката на стола, сякаш искаше да усети твърда земя под краката си. Всичко се развиваше с невероятна бързина, не оставяйки място за каквито и да било мисли. Единственото, на което бе способна, бе да го гледа, безмълвна, сметуна, объркана.
© Деян Димитров All rights reserved.
