…

Гарата в градчето беше на самия му край, след последните къщи и улици. Тухлената постройка дори не помнеше кога за последно някой я беше боядисвал. Малка козирка, един перон и релси. Бързите влакове за големия град спираха само два пъти дневно, но пък желаещи да се качат на тях никога не липсваха.

Антонио разкопча палтото си, щом видя задаващия се влак и по навик застана на мястото, от където влизаше във втория вагон. Скърцащите спирачки изведнъж поразсъниха малката тълпа, запътила се към големия близък град. След минута перонът бе празен и машинистът можеше отново да продължи по маршрута си. Антонио обичаше да сяда във второто купе, ако имаше място, до прозореца.

Работеше като редактор в неголямо издателство в големия град, но мечтата му беше да може да пише за живота, любовта, несгодите и красивите моменти. Затова, ако имаше шанса да седне до прозореца в тясното купе, с едва отронена въздишка гледаше от влака към тичащите хълмове и гори и търсеше вдъхновение. В този ден второто купе обаче беше препълнено, Антонио с неохота продължи напред по коридора, само да за да разбере, че по някаква причина точно днес влакът е пълен и търсенето на място този път ще е трудно. Едва в следващия вагон забеляза свободни места и побърза да седне.

Пътуването до големия град отнемаше обикновено около час и за да не скучае Антонио си носеше книга, която понякога само седеше в ръката му, ако прозорецът му даваше повече вдъхновения.

- „Дон Кихот“? Наистина ли? – чу се леко засмян женски глас от седалката срещу него

- Защо? Да не би…. - Антонио тъкмо се канеше да защитава една от любимите си книги и видя как момичето срещу него размаха същата книга.

- Какво съвпадение само! Цял влак хора и двама почитатели на Сервантес. А аз съм Анна – каза тя, вдигайки леко рамене.

- Аз съм Антонио - смутено се представи той, все още търсейки отговор за себе си дали е по-удивен от съвпадението или от тази усмивка срещу него, която от пръв поглед приличаше на дълго търсено вдъхновение.

- Харесвам Дон Кихот, продължи Анна. Тази лудост в него всъщност казва на света, че човек може да реши да живее не, както трябва, а както вярва и да вижда света, не какъвто е, а какъвто би могъл да бъде.

- Колко красиво казано, Анна! Който губи разума си заради мечтите си, може би е по-близо до истината, отколкото онзи, който никога не е мечтал.

Кратка тишина нахлу в купето. Другите пътници не бяха настроени за философия и литература толкова рано сутрин, а Анна и Антонио бяха изведнъж залети от мислите за странния рицар и щастието да бъдеш различен.

Анна беше журналистка на свободна практика, отиваше до големия град веднъж седмично, за да предаде своите статии, след това обичаше да ходи в парковете, да се спира до малката река, минаваща през града и да търси идеи за себе си. Искаше един ден да напише книга.

След точно една седмица двамата вече имаха уговорка да пътуват заедно. Дон Кихот вече не беше книгата в ръцете им, защото имаха хиляди други теми за разговор. Говореха за мечтите си, за желанието си да пишат, да обгърнат с думи нещата, които ги пленяват в този живот. И двамата все по-

малко обръщаха внимание на преминаващите гари и хора, защото имаха усмихнатите очи на другия.

Лудост ли беше това, вдъхновение, муза? На края на всяко пътуване двамата замълчаваха за момент, написваха кратка романтична бележка, която даваха на другия, за да има нещо, което другият да прочете по пътя на обратно. И понеже имаха да си кажат толкова много, неусетно и двамата завършваха бележките си с многоточие. Три точки, които премълчаваха толкова малко и говореха

толкова много.

Анна успя да убеди колегите си в списанието, в което работеше, че се налага да идва три пъти седмично. Имаше нужда от тези пътувания с Антонио! Той пък промени работното си време, за да може и на връщане да пътува заедно с Анна до своята гара. А когато я нямаше, препрочиташе безброй пъти бележките й. Събираше ги, пазеше ги и намираше все повече вдъхновение във всяка нейна дума.

- Ще бъда в командировка в чужбина цяла седмица, каза той. Ще се видим чак следващия понеделник.

Анна не знаеше, че това ще е много трудна седмица за нея, така беше свикнала на погледа, усмивката, малките жестове. Липсваха й. В тази седмица усети колко безсмислено е да пътува три пъти до офиса, ако няма да вижда Антонио. Прочиташе стари негови бележки и погледът й все се спираше на трите точки в края им. Обичаше да мисли за тях, един път виждаше в тях „липсваш ми“, после „къде си“, а

дори се осмеляваше да прочете „обичам те“. Дали?

Понеделникът дойде бавно, Анна нямаше търпение да види Антонио. Той беше на перона, както винаги, но с куфар в ръка и й помаха енергично да слезе от влака. Дъхът й спря, но тя слезе и го хвана за ръка.

- Какво правиш? Влакът ни тръгва!?

- Хайде да хванем следващия, в другата посока, за някъде… не знам за къде, смутено, но с нескрит ентусиазъм каза той

- И да отидем къде?

- Някъде! Да излезем в творческа ваканция, да пишем, да сме заедно. Да отидем в някое планинско село. Ще вървим пеша, ще си купим хляб от селската фурна!

- Ще бъдем ли влюбени или само приятели? – попита Анна

- Хайде да разберем, усмихна се Антонио.

- “Хитро“, помисли си Анна.

Пътническият влак ги отведе далеч. Вървяха пеша, наеха къща до рекичка с бистри води, която им нашепваше думи, които те слагаха върху белите листи. А когато погледите им се срещаха, трите точки от малките лични бележки се превръщаха в откровение. Уж три точки, а значеха всичко. И най-вече „обичам те“!