* * *

 Поредна безплътна нощ се носи под склоновете на величествената планина, потъва в бездните й и се разтапя между дърветата. Луната огрява със своята пълнота пътя виещ се между двата склона пресечени от проправящата си път жива вода наречена в своята продължителност река. Спокойствие лишено от време. Толкова нормално по това време на денонощието и в тази част от света... Но не и сега, не и когато аз съм там не и когато го усещам със сетивата си, не и когато съм потънал в него. Как само ми липсваше това спокоиствие в големия град, как мечтаех за него. Сега го постигнах... Прибрах се в градчето, където отраснах и реших да посетя едно от любимите си места, там където усещах себе си. Вървя към това място и ноща ме увлича в своето спокоиствие. Потъвам бавно в прегръдката й, в безвремеието й. Предавам се пред нейната мощ, не че не мога да се боря срещу нея, мога но нямам желание да го направя. Знам че ще стигна мястото, към което съм тръгнал и ще се потопя напълно в себе си... от кога копнея за това. Вече съм на моето място, едно от двете минерални вирчета над града... Луната отразена в него е зеленикава, пречупила жълтата си светлина през бледо синия цвят на водата, приела окраската на мъхестите водорасли полепнали по камъчетата на дъното на вирчето... Аз съм там, най-накрая аз съм там, сам със себе си... Потопен в приятно хладката вода, сега съм безчувствен, безидеен, потънал в Нирвана... спокоен, за пръв път от толкова време... сякаш е минало хилядолетие. Колко бързо минава времето, когато гониш никому ненужни надежди, колко загубих в преследване на напразни мечти, колко се борих с хората за да докажа своята правота... Напразно, напразно загубено време, напразно загубени нерви, колко много напразно загубени неща, колко много, достатъчно за да изпълнят цял живот. Напразно изгубен живот - колко тъжно звучи... В главата ми нахлуат спомени за стотици хора загубили себе си по този начин, те всъщност са милиони, но аз познавам няколко стотици от тях и съжелявам искренно само за двама - трима... Сега не мога да пиша повече, навярно ще си довърша разказа друг път, но кога ли ще се завърна пак тук. Сега не мога да пиша повече, безвремието ми отне тази възможност...