Jun 6, 2007, 12:00 AM

* * * 

  Prose
773 0 0
4 мин reading

Сред безкрайната пустиня чувствам по кожата ми горещия вятър. Пред Морето, което няма край, стоя и морски бриз гали моята коса. А мислите ми се реят там някъде, в небето и мечтаят за по-добро начало. Иска ми се всичко да започне отново,  за да мога да  оправя това, което развалих. Не искам коли, не исам мъже, не искам апартаменти и вещи. Имам едно просто желание: искам теб. Знаеш ли колко много търсих? Обиколих цялата земя, преплувах морета и океани за да намеря теб. Исках, много исках да имам коли, мъже, апартаменти, но защо са ми те, като нямам любов, нямам нещо, за което моето сърце да тупти. Имах само предмети, които хранеха моето чувство за алчност. Не, нямах щастие, защото тези неща ме задоволяваха временно, те не можеха да ми купят спокойствието. Не можеха да ми откупят достойнството, че спях с по-стари мъже, които бяха за мен като бащи. Лъскави ресторанти, бързи коли и огромни домове - това бяха моите идеали. Умът ми си казваше, че това е най-хубавото, което мога да имам. Но за тях аз трябваше да се отплащам. Няма безплатни неща на този свят. Всички мъже се възбуждаха от моето тяло само с лек поглед. Нещо в тях се надигаше и се възпламеняваше. Умът ми си казваше: а защо да не се възползвам имам хубава външност какъв е пробема да се задоволя физически. Аз се продавах заради лъскавите боклуци. Достойнство нямах присмивах се на онези, които бяха скромни и не искаха много. През цялото време, което бях с тези мъже, си мислех какво ще ми купи следващия. Ден след ден аз все повече задоволявах моите физически нужди и копаех гроба на моето сърцe. А то беше се скрило надълбоко в някое тъмно кътче, за да не гледа тези мъчителни сцени. То туптеше тихо за онзи момент, в който и то ще бъде истински щастливо. То не искаше да чува онези звуци, които тялото издаваше, когато някой друг беше върху него. Но това не бяха спонтанни звукове, издадени от приливната вълна на екстаз, а бяха добре заучени, за да залъжат другия, че  на тялото му харесва. Сърцето го беше страх да се покаже, не искаше да вижда онези неприятни сцени, в които обвивката, в която живееше, беше на сини петна и не можеше да ходи със седмици. Имаше много време да размишлява и преди беше стигнало да извода, че само тъмнина е там на онзи свят. Беше чувало ужасни писъци на изнасилвани жени, беше чувало безнадеждните мобли на хора за  пари за един хляб, беше виждало как кръв се плиска навсякъде и омърсява всичко. Умът не му позволяваше да чувства слънчевия лъч и усмиваката на небето. Умът беше преминал на тъмната страна и беше развил онази част от себе си, в която думичката "надежда" беше умряла. В тези мрачни земи болката беше цар а удоволствието от мъката беше царица. Не минаваше ден, в който алкохола да не ме избави от кошмара. Нямаше нощ, в която да не посетя място, което се наричаше бар. Всяка вечер бялото идваше при мен и ме избавяше от проблемите. Но всяка сутрин, когато се събудех, умът ми се връщаше и отново се терзаеше за същите проблеми, след всяка нощ сърцето го беше още по-страх. Ден сле ден, нощ след нощ се заобикалях от непознати хора, които не държаха на мен, а искаха моето тяло, виждах все далече близките как се отдалечават и все по-отчаяно ме викат да се върна при тях. А аз не смеех да ги погледна в очите от срама за болката, която им причиних. Там, сред мрачната земя, нямаше да намеря изхода, който отчаяно исках. Защото умът ми все още работеше поне малко и занеше, че смъртта никога не е решение. А сърцето ми трепереше все по-силно и по-силно, копнеещо и все по-силно вярващо в онзи миг на избавление.  

           Ден сле ден, месец след месец, Година след година търсех и се отчайвах. НО чакай... ето, идва... виждам го, да, това трябва да е. Изглежда точно така, както си го представях. Опитва се да ми каже нещо, но не мога да го чуя. Ето, приближава се, все по-силно чувам този звук от произнасянето на исканата реч. Виждам го все по-ясно: приближава се. Ето, притварям очи, защото една светлина ме осветява все по силно. Виждам силует все по близо до мен.Напрягам очи да го видя, да, още малко. Ела, ела, още мъничко остана. Моя поглед те вижда. Да, Боже! Сърцето излиза. Да, то излиза и разперва ръце, Умът преминава в слънчевата земя... да, ето и теб. Нежни думи докосват моите уши. Дълго чакани - прекалено дълго съм мечтала за тях и сега се сбъдна. Чух това, което ми каза. Те възродиха всичко в мен Те ме преродиха и аз съм готова да започна отново и този път знам какво да направя. Тези думи върнаха на сърцето ми конпежа. То отново туптеше. Умът ми танцуваше по безкрайните поляни, обсипани с цветя и всяко от тях беше перфектно, слънцето галеше моята кожа, а вятърът леко разрошваше моята коса. Да, аз отново си върнах това, което мислех за изгубено. Сега бях истински щастлива. Сега  бях готова да поема по пътя отново и да прегърна силно живота. Благодаря ти, Светлина, че дойде! Благодаря ти, че прошепна думите, които исках да чуя:  "АЗ ще те спася!" Сега аз съм по силна, сега вървя гордо напред и търся това, което исках - любов. Ти изпълни моето желание най-простото и исканото: исках да дойдеш ти, мое спасение.

© Ели All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??