За знанието и безсмъртието

            Там на високата скала, където елфите напускаха дома си, един млад мъж се сбогуваше с любимата си. Огромна пъстра птица силно размахваше криле и надаваше оглушителния си крясък, подготвяйки се за полет.

            - Ако искаш, можеш да дойдеш с мен, Алора. – Каза той, галейки нежно косите ù. Нямаше намерение да остава, дори и заради нея. Съдбата го очакваше отвъд високата планина, дала убежище и сигурност на елфите през размирните времена на войните, водели се на човешка територия. Храмовете на Айгън вече бяха станали тесни за неговия кръгозор, искаше да изследва нови места, нови земи и да види всичко. Бе чел някакви легенди за ентите – дървесният народ, който живееше в гора, наречена Бейсинел. Някога елфи и енти са живеели в хармония, но за съжаление красивите се оттеглили нависоко, оставили ентите забравени или изсечени от враждебната човешка нация, на Фредрас. В архивите бе останал смътен спомен и само леко загатване, че Бейсинел се намираше някъде близо до Дурнас и нищо повече.

            - Не, мястото ми е тук. първо трябва да завърша обучението си в храма, а чак след това мога да напусна. – Една сълза се стече по млечнобялата ù буза.

            - А аз не мога повече да стоя тук. Знанието ми, дадено от предците, ме подтиква да тръгна на юг и да намеря ентите. – Той говореше въодушевено и възторжено. Наистина вярваше в идеала, за който се бореше, въпреки че да открие стария народ можеше да отнеме години, а дори и векове. – Народите ни отново трябва да сключат съюз, но не защото сме заплашени от война. Нека глупавите низши раси да се избиват помежду си. Те не разбират, че животът им е твърде кратък, за да го губят в борба за надмощие. Всеки бидейки властелин на себе си и по свое му е властелин на света.

            - Каир, наистина ли очакваш, че когато се върнеш, аз все още ще бъда жива и ще те чакам? На истина ли е толкова важно да заминеш?

            - Ние сме едва на по 60 години. Имаме цяла вечност пред себе си и можем да правим, каквото пожелаем, през цялото това време. В едно съм сигурен – едно безсмъртие само може да стигне, за да се разгадаят тайните на природата. Ти ще работиш над тях тук, в планината, докато аз ще ги търся някъде при ентите. Ние никога няма да сме разделени.

            Той пусна ръцете й, обърна се и без да поглежда назад полетя на своя дейн, отгледан още от малко яйце, към необятността на горите. Може би никога нямаше да открие ентите. Те се криеха много успешно и дори, тези, които живеят най-близо до тях, не подозират за съществуването им. Алора дълго гледа зад смаляващата се птица, докато най-накрая на изчезна от хоризонта. Тази скала бе безплодна, защото бе просто скала, но една природна магьосница можеше да превърне камъка в цветна градина. Алора застана на колене и започна да реди дълги заклинания. Три дни и три нощи стоя тя на върха на скалата, докато по студената нежива повърхност не се появи почва. Тя бе карала насекоми и едноклетъчни да идват и да умират, да се смесват и да покрият скалата с пръст – истинска и плодородна. Тя извади от една малка торбичка, извезана със златни конци, едно най-обикновено семе. Зарови го в почвата и вместо да си тръгне, продължи да шепне, сякаш на земята, и семенцето започна да покълва и расте, докато пред елфата не се разлисти чудно дърво с необикновена издръжливост – дъб. То можеше да преживее още дълги години, дори столетия на тази скала, пробивайки я бавно с корените си. Ако някога дървото паднеше, така си каза Алора, значи Каир никога нямаше да се завърне.

            Много имаха елфите да учат, да опознават, да търсят... Именно тяхното дълголетие и желание да бъдат конструктивни, да градят нещо (за разлика от демоните, които бяха също така безсмъртни, но прекалено разрушителни), ги беше подтикнало да се дистанцират от другите раси, гледайки някак отвисоко на техните маловажни проблеми, които можеха да бъдат премахнати със силата на волята. Да рушиш и убиваш, за да имаш сила и власт за тях бе просто твърде безсмислено пред възможността да разкриеш тайните на живота и да си служиш с тях, за да съградиш нещо ново, вместо да разрушиш старото. А защо тогава обучаваха воини? За да могат да се защитават. Те бяха прекалено чисти и съвършени, за да изпитват жажда за кръв, но това не означаваше, че другите щяха да ги оставят да си живеят кротко, трупайки най-ценните богатства на света. За да не бъдат беззащитни, за да спасят расата си от изчезване, мъдрите елфи имаха голяма войска от силни магьосници, които в мирно време бяха просто учени, поредните души, търсещи ключа към съвършенството на майката Земя.

***

            - Замина ли? – Попита старото буково дърво в двора на къщата. Да си говориш с дърво бе едно от най-нормалните неща, които можеш да видиш в присъствието на природен маг, така че за Алора това не бе признак на нервно разстройство, както повечето хора си мислеха, когато видеха свой събрат да гали кората на някой пън.

            - Да, Ифра, замина. – Прошепна тихо Алора, изхлипвайки. – Сега ми остана само любовта към природата. Добре че мога да разговарям с всички вас, за да не се чувствам сама.

            - Не си сама, няма и да бъдеш. Ти имаш крака, можеш да се научиш да летиш, можеш да го последваш. Той ще се върне и ще ни донесе новини от нашите братя енти.

            - Но, но... – Младата елфа се давеше в сълзите си. Едва няколко дни от както той бе заминал се бяха откъснали от календара. – Мисля си да отида в храма на великата Еноона и да я помоля да спре времето, да ме замрази или нещо такова, докато се върне.

            - О, миличка. В този двор те познавам от бебе и заклевам се, не съм чувала по-голяма глупост от устата ти. А трябва да си на 60 години... Кралят направи добре, че вече пълнолетие се навършва на 100, а не на 50, както беше преди.

            - Една вечност е много време, Ифра. Живеем толкова дълго, че и да с на 100, пак не си достатъчно умен, достатъчно, мъдър, разсъдлив... Виж хората. При тях, когато си на 60, си вече стар, имаш внуци и се радваш на внимание. Всички уважават мнението ти и те смятат за безкрайно опитен и мъдър, а ние, ние сме още млади, съвсем в началото на житейския ни път.

            - Нищо чудно, че в университета се записват само 20-годишните, които все още имат ентусиазъм и не са разбрали, че колкото и да учиш, колкото и да знаеш, никога няма да можеш да проумееш всичко, било то само в една област. Аз съм два пъти по-стара от теб и също не мога да ти обясня законите на природата, до които ти и останалите в храма искате да разкриете. Аз пия вода, храня се със слънчева енергия и просто раста. Винаги мога да се изненадам от нещо ново. Вие не искате да има изненади.

            По лицето на Алора се изписа бледа усмивка.

            - Винаги ще има изненади. Може да сме разгадали как едно малко коренче изсмуква солите от почвата, но другото малко коренче ще извършва същото по съвсем различен начин. Ние може да сме безсмъртни, но също като хората имаме нужда от вълнение, чувство, плам. Затова и Каир тръгна да търси ентите. Беше му омръзнало да стои тук. Познаваше храмовете като дланта на ръката си.

            - Всеки по свой начин разбира разнообразието. – Допълни мисълта на девойката дървото. Беше провеждало толкова разговори с нея, че на моменти имаше свойството да отгатва мислите й. Когато общуваш с един човек десетилетия, до някъде омръзва, но когато сам си вечен, винаги може да откриеш новото. Ифра, макар да беше растение, имаше своята душа и разум. Тя бе сигурна, че Алора ще се промени след раздялата и с нетърпение чакаше този момент да дойде. Сякаш щеше да се сблъска със съвсем нова личност и щеше да й отнеме още няколко десетилетия, за да я разгадае отново.

            Именно това бе ключът към дългите елфически връзки и приятелствата, продължаващи с хилядолетия. Всеки се променя, независимо дали това става в краткия момент на човешкото съзряване или във вековното постепенно помъдряване на елфа. Ако нищо не се променяше, този народ бе обречен на изчезване.

            Знанието е тежко бреме, а безсмъртието – наказанието, което трябва да изтърпиш, за да получиш знанието.