8

- Хайде, хайде! Свържи се, моля те! 

Жулиета обикаляше стаята с телефона в ръце и се взираше в малкото екранче. Опитваше се да се свърже с полицията, но нямаше никакъв сигнал. Отново. 

Беше се събудила с пукването на зората и се беше оказала заключена с Кристина в една от стаите в плантацията на Фернандо. Нямаше представа защо, но не искаше и да знае. Това вече беше прекалено. Човек не заключва гостите си, нали?

Момичето се изнерви и се отпусна тежко на леглото. Преследваше я лошо предчувствие, обаче не разбираше за какво. Жулиета не беше от хората, които обръщат особено внимание на подобни неща, но това пречувствие я тормозеше откакто се беше събудила вчера. Макар че за момента, освен заключената врата, нямаше други причини да се притеснява.

Предишната вечер беше минала относително приятно. Плантацията на Фернандо се беше оказала като излязла от приказките – красива двуетажна постройка заобиколена от редове кафени растения. Около къщата имаше градина с тропически цветя. Всичко това насред джунглата. Двете момичета са бяха насладили на храната и напитките, които им беше сервирала възрастна жена с вид на индианка. След това бяха прекарали вечерта в шеги и натискане на огромната веранда. Когато Кристина беше предложила да се снимат обаче, Фернандо беше отказал, под предлог че е твърде тъмно- обаче не беше тъмно и когато му го изтъкна той просто смени темата. Беше казал, че се е обадил на Лусия. 

Обаче те не го чуха да го прави, нито бяха видели сателитния телефон, за който им беше споменал по пътя. И им беше казал, че в момента има проблем със сателитния интернет, така че не могат да се свържат с близките си. Жулиета не беше обърнала много внимание на това предишната вечер, може би заради огромното количество коктейли, които тя и Кристина бяха изпили. Обаче когато се събуди от крясъците на животните от джунглата по изгрев и се намери заключена в една стая с Кристина, подозренията й, че Фернандо е всичко друго, но не и добър човек започнаха да се потвърждават. 

Тя се беше опитала да отвори, беше пробвала и прозореца, но бяха на втория етаж, така че реши да не рискува. Беше викала за помощ, но никой не беше дошъл. А след това беше звъннала на 112. Обаче без успех. Тя се отпусна на леглото и зачака Кристина да се събуди. Приятелката й беше препила сериозно вчера. Поне това си спомняше Жулиета. Два часа по-късно Кристина все още спеше, така че Жулиета реши да я разбуди. Отново се беше опитала да набере 112, отново нямаше сигнал. 

- Криси! Криси! – тя я раздруса, но момичето се обърна на другата страна. – Криси! 
- Ъъъъ? 
- Заключени сме! – прошепна Жулиета. 
- Боли ме главата, Жу! – промърмори Кристина и разтърка очи. – Какви ги говориш?
- Заключени сме, Криси! Той ни е заключил! Опитвам се да набера 112, но не мога! (

Приятелката й седна в леглото и се опита да фокусира кръвясалия си поглед върху нея. 

- Ако той ни е заключил, защо тогава вещите ни са тук? – Кристина посочи раницата им, която си лежеше прилежно на единия стол. – Не се шашкай, може да има обяснение! 
- Ти първо провери дали имаш сигнал, после ще търсим обяснение! 

Жулиета тикна телефона на приятелката си в ръцете й. Кристина измърмори нещо, седна по турски и отключи машинката, но после поклати глава.

- Няма сигнал! 
- Няма и да има! – чуха те гласа на Фернандо иззад вратата. – Колко пъти да ви кажа, че няма сигнал тук? 

Той отвори вратата. Носеше табла с храна и беше ухилен до уши. Изглеждаше така, все едно ей сега ще излезе на разходка – къси панталони и риза с принтове на палми. Би бил напълно на място в кой да е курорт. 

Жулиета не можеше да отрече, че изглежда добре. Обаче този път холивудската усмивка нямаше да я накара да си затвори очите. 

- Кучи син такъв! Защо си ни заключил! – Жулиета с два скока се намери на прага и се изравни с него. 

Със завидния си ръст от метър и осемдесет, можеше да го гледа в очите без да накланя глава назад. Фернандо просто се усмихна още по-широко, което превърна изражението му в зловеща гримаса. 

- Вчера ви казах, че обожавам северноевропейските жени. Вие сте мои гостенки и докато сте тук, ще се забавляваме заедно. 
- Заключването не влиза в списъка ми със забавления – обади се Кристина от леглото. – Или ни връщаш обратно, или звъня в полицията! 

Тя демонстративно набра номера и пусна телефона на високоговорител. Вместо сигнал обаче, се чу редовното съобщение, че няма покритие. Фернандо се изсмя.

- Глупави гринги! Това е Панама, тук джунглата командва. А вие сте в моята джунгла, така че командвам аз! 

След това той остави таблата на тоалетната масичка, пресегна се и сграбчи Кристина за косата. 

- Пусни ме! – тя започна да се бори с него, а Жулиета скочи на гърба му. 
- Пусни я, кучи син такъв! 

Той обаче се блъсна в стената, което изкара въздуха от дробовете на Жулиета и тя падна тежко на пода. 

- Не! – изпищя Кристина и се опита да стигне до приятелката си. 

Жулиета видя като през мъгла как Фернандо влачи приятелката й за косата и я издърпа да стане на крака. Момичето се теглеше, но почти висеше в ръцете му. Жулиета се опита да се надигне на лакът, но всяко вдишване пращаше ножове в дробовете й, така че остана да лежи на земята. Фернандо се изсмя още веднъж и вдигна момичето така, че краката й едва да докосват земята. 

- Всички вие, грингите, се мислите за много важни като идвате от Европа. Ние тук сме кал по подметките ви, нали? – просъска той в лицето й. – Забавлявате се тук, правите се на много добри. А иначе ни тормозите, гаврите се с нас. Защото сме бедни. Е, сега аз ще се позабавлявам малко с вас!

С тези думи мъжът я извлече за косата от стаята. Кристина се опитваше да се освободи, но краката й се плъзгаха безпомощно по пода. Тя се опита да се вкопчи в касата на вратата, но той освободи пръстите й един по един, при нейното постоянно пищене. 

- Помощ! Пусни ме, копеле такова! 
- Тръгвай, кучко! 

После вратата се хлопна. Жулиета се насили да се изправи и се опря на вратата. Болеше я като диша, но започна да блъска с все сила и да крещи всички обиди, които й идваха на ум, на английски, испански и холандски. Обаче нямаше кой да й отговори, освен измъчените писъци на Кристина. 

*

Писъците продължиха с часове. Жулиета нямаше представа какво прави Фернандо с приятелката й, но беше опитала всичко – беше крещяла, беше се молила, беше плакала и обещавала. Беше се опитвала да звъни на 112 на всеки два часа, но без успех. 

Едва към късния следобед, вратата се отвори и Фернандо блъсна вътре Кристина, която падна тежко на пода, все едно тялото й отказваше да й служи. Жулиета се спусна към нея. Кристина беше абсолютно гола, цялата покрита със синини, порязвания и драскотини. Трепереше и се сви на топка на пода като скимтеше като ритнато животинче. 

Жулиета погледна загрижено приятелката си и скочи. 

- Какво си й направил, изрод такъв! – нахвърли се тя срещу Фернандо, но той просто улови китките й и ги стисна в едната си ръка. 

Жулиета се опита да се освободи, но хватката му беше желязна, така че двамата се гледаха злобно в очите. Тези на Фернандо бяха като стъклени топчета – напълно безизразни. 

- Каквото ще направя и на теб, кучко! – просъска той. - А сега кротувай! Искахте забавления, ще ги получите! 

Фернандо я блъсна с все сила обратно в стаята, после затвори и заключи. Малко по-късно се върна и хвърли вътре дрехите на Кристина. Бяха изпоцапани с кръв. Жулиета изрева, но сама не беше сигурна от гняв, страх или безсилие го прави. Кристина изхленчи и обхвана главата си с ръце. 

- Криси! Криси, какво ти сториха? – попита Жулиета и започна да гали приятелката си по главата с треперещи ръце. – Криси…
- Той… - изхълца Кристина… - ме… насили… 

След това се втренчи в някаква точка над рамото на Жулиета и започна да плаче. 

- Криси! – изхълца другото момиче и я прегърна. 

Двете прекараха по-голямата част от вечерта и нощта на пода. Криси трепереше, разказа на пресекулки как Фернандо я е извлякъл от стаята и се е гаврил с нея, а когато е отказвала да прави нещо, я е биел и измъчвал. Едва към полунощ Жулиета успя да я придума да легне в леглото, макар че приятелката й каза, че всичко я боли. 

- Той е садист, Жу, изрод – проплака тя, докато двете се завиваха в леглото. 
- Знам Криси, трябва да се измъкнем, трябва да се свържем с полицията! – прошепна Жулиета. 

Тя прекара остатъка от нощта в опити да измисли как да избягат. Трябваше да се махнат от тук, възможно най-бързо. 

*

На следващата сутрин Жулиета отново се обади на 112, отново без успех, после някак успя да накара Кристина да опита. Отново нищо. Някъде към девет сутринта, вратата се отвори. Отново беше Фернандо.

- Изрод, боклук, копеле! 

Жулиета се спусна към него и успя да го удари с юмруци в гърдите. Мъжът отстъпи крачка назад и се ухили. 

- Обичам жените си страстни, гринга. Точно така те искам! 

След това я сграбчи за косата. Кристина изпищя и се сви на топка в ъгъла на стаята, а Жулиета се запъна с цялата си тежест. Босите й крака започнаха да се хлъзгат по пода, докато Фернандо я теглеше навън. Проклетникът беше по-тежък от нея и не след дълго й стана ясно, че няма да може да му се опъва дълго. Тя се втопчи в касата на вратата и започна да пищи, но също както при приятелката й, той просто разтвори пръстите й един по един. 

- А, не така, мила! Вчера се забавлявах с приятелката ти. Днес е твой ред!

**

Дните се превърнаха в безкраен кошмар. Всеки ден Фернандо извличаше ту едната от стаята, ту другата. Жулиета дори не искаше да си спомня какво трябваше да прави, когато беше неин ред, но не спираше да си повтаря, че трябва да оцелее. Искаше да види отново Мартин и родителите си и най-вече искаше да види как този изрод ще изгние в затвора, където е мястото на психопати като него. Опитваше се да се отдели от тялото си, докато той се гавреше с нея, все едно това не се случва на нея, а на някой друг. Опитваше се за запази разсъдъка си, докато чуваше писъците на Кристина. И не спря да се опитва да се свърже с 112. Без какъвто и да е успех. 

Все едно светът беше изчезнал и двете с приятелката й бяха засмукани в този кошмар без изход. Кристина се беше пречупила още на втория път. За щастие онзи ден беше оставила телефона си отключен и Жулиета не беше спряла да звъни на 112. Отново нищо. На четвъртия ден от приятелката й беше останал призрак с празни очи, който се свиваше на кълбо в единия ъгъл на леглото, трепереше и се тресеше. Жулиета не можеше да направи нищо, за да я накара поне да й каже пин кода на телефона си, за да може да се измъкнат. Затова можеше само да гледа на дисплея дали има някоя чертичка за мрежа и да се надява, че когато има мрежа, ще може да убеди приятелката си да й каже пин кода. 

Обаче дните минаваха и на Фернандо не му омръзваше да ги унижава, бие и насилва. Обичаше да ги кара да се молят за храна и вода, когато съвсем обезумеят от глад и жажда и да им го изкарва през носа. По неговите думи, така правели богатите държави с Панама. Те насилвали неговата страна и я експлоатирали точно така, както той постъпваше с тях и сега те двете с Кристина трябвало да си платят. Жулиета се отказа да му обяснява, че Холандия не е направила нищо на никой в Панама и че те двете с Кристина са тук само за да помагат още на първия час и след първото изнасилване. Беше го обсипвала с обиди на всички езици, които знаеше, но той само се смееше и продължаваше.

 
Вечерта на седмия ден, когато отново беше издевателствал над Кристина, Жулиета прегърна треперещата си приятелка и й прошепна:

- Криси, трябва да се махнем от тук! Веднага! 

Кристина изхленчи и се вкопчи в нея и двете се залюляха тихо тананикайки си една приспивна песничка. Това беше единственото, което успяваше да успокои Кристина, а Жулиета се беше вкопчила в спомена за родителите си. Не смееше да мисли за тук и сега, ако започнеше, щеше да стане като Кристина. А тя се беше заклела, след онази първа вечер, когато лежа в собствената си кръв и все усещаше онзи изрод в себе си и по себе си, че няма да умре тук, няма да остави Фернандо да спечели! 

- Криси, трябва да тръгваме! – повтори тя. 

Приятелката й обаче започна да тананика песничката малко по-високо. 

- Криси, моля те! – Жулиета я стисна за раменете и се опита да намери остатъци от разсъдък там. – Чуваш ли ме? Не можем да останем тук, той ще ни убие! 
- Какво… ще… правим? 

Жулиета не отговори, а кимна към прозореца. След няколко минути тя беше успяла някак да спусне приятелката си долу, заедно с чантата с вещите им, но изтощената Кристина беше паднала тежко с тихо хленчене. После Жулиета някак си успя да скочи долу. 

- Криси, ставай, моля те! 

Тя подхвана приятелката си през кръста и я изправи. Кристина изхленчи, но прехапа устни.

- Жу, май си счупих нещо – прошепна тя. – Ти бягай, аз…
- Няма да те оставя сама с този изрод! – Жулиета я задърпа към единия край на градината. 

Видя кола, но нямаше шофьорска книжка, а и как щеше да я запали без ключ, така че тръгнаха към кафената плантация. По пътя намериха пакет с чували за смет, които Жулиета прибра. В джунглата валеше, така че нямаше да им бъдат излишни. Дърветата бяха достатъчно високи и ги скриваха, а светлините станаха малко по-приглушени. Когато навлязоха в първите три реда, Жулиета пусна приятелката си и извади апаратчето от раницата.

- Какво правиш? – просъска Кристина, която изглежда беше започнала да се връща от света на ужаса, след като вече не беше в къщата.
- Не знам къде сме, но когато намерим помощ ще покажа тази къща и ще затворят това копеле – просъска Жулиета и щракна една снимка на къщата.

Снимката излезе леко размазана, но къщата се познаваше добре. Жулиета се съмняваше да има много подобни в района. А те със сигурност щяха да намерят помощ. Тя прибра апаратчето, разтвори пакета с чували за смет на слабата светлина, която идваше от къщата и извади един. После направи дупка по средата и го нахлузи на главата на приятелката си.

- Какво? 
- За дъждобран, направи си дупки за ръцете! – изкомандва Жулиета, сложи си раницата и после надяна един и на себе си. 

Така двете момичета започнаха да куцукат по-далеч от къщата на ужасите под прикритието на нощта. Докато бяха сред кафените растения, ги водеше луната и слабата й светлина им помогна да достигнат до края на джунглата сравнително бързо. Когато попаднаха под короните на дърветата обаче, ги обгърна непрогледен мрак и ги оглушиха крясъците на нощните животни.