15 септември

Събуждам се с чувството, че днес трябва да се става по- рано. Изведнъж се сещам. Днес е първият учебен ден на сина ми. Първият учебен ден като деветокласник. После, пишейки това, си спомням, как тръгвайки към първия си учебен ден, като деветокласник и като ученик извън родното си село, преди двадесет и шест години, си забравих чантата и се сетих чак когато вече влизахме по шосето за Левски. Голям смях падна. Добре, че половината ученици бяха без чанти... Бяхме облечени в еднакви сини костюми с червени вратовръзки, а момичетата със сини престилки и бели якички. Спомням си какво избиране на костюми беше в тогавашния Универмаг на гр.Левски. Беше голяма блъсканица, защото всеки се стремеше да избере нещо по-хубаво, макар, че всички костюми бяха еднакви!

Синчето изтрополява и застава пред вратата на тоалетната, в която съм аз, за да изпреваря събитията.

-Кой е в тоалетната? - пита той.

-Познай от четвъртия път - викам аз и излизам светкавично за да не го забавям.

Влизам бързо в банята за да не ме изкарат и от там. В целия апартамент цари трескаво оживление.

-Отивам да ти купя един кроасан за закуска - чувам жена ми, която казва на синчето и вратата на коридора се хлопва. Но веднага след това се чува изненадания й глас:

-На вратата има закачен морков!?...

-Морков? - чувам гласа на синчето. - Кой ли го е закачил?

-Познай кой - казвам аз неразбрал идеята в началото и мислейки си за един негов "приятел"...

-Щото съм заек в горния клас, затова са ми го закачили -обяснява синчето и мигом преобръща зараждащото ми се лошо настроение. А-х-а-а-а-а... ха-ха. Заек!? Ами да!

Тъста и тъщата също се успокояват, превключвайки на весела вълна. Морков! Това е интересно!

Синчето се смее щастливо, че все пак това, че става в девети клас не отминава незабележимо и че някой се е сетил, и знае за него.

-Ще си сложа гел на косата, за да може да изсъхне преди да изляза!

На вън е прохладна септемврийска сутрин, но слънцето вече се показва и я стопля постепенно с лъчите си, пробивайки перестите облаци на небето.

-Снимай ме като се облека - подава ми синчето телефона си и започваме да търсим подходящо място за снимка. Най-накрая правя две три снимки и той се приготвя да тръгва. Тъщата е приготвила медно котле свода и го лисва пред краката му, преди да излезе от апартамента.

-Хайде, да ти върви по вода - пожелава му усмихната тя. Да й се неначуди човек колко грижовна може да бъде понякога, макар и в кратки моменти. Понякога си мисля, че хич не е лоша, просто някои неща не и достигат за да запълни празнините...

Синчето тръгва по стълбите, които са се намокрили от водата и е станало хлъзгаво. "Дано не вземе сега да падне!" - минава тревожно през главата ми, но всичко минава благополучно.

На входа ни посреща комшийката, която се е изправила с мъжа си пред магазина си за цветя и ни гледа усмихнато.

- Ти ли ми сложе моркова? - пита я рязвеселено синчето.

-Няма значение - трябва де се знае, че си заек - кимва утвърдително тя, макар, че това със сигурност са свършили някои от синовете й, с които синчето играе футбол всеки ден.

Вземам телефона и правя още две снимки. Тъщата се е показала на терасата, жена ми е някъде зад нея. Синчето тръгва и взема букета от комшийката, която услужливо го е взела докато му правя фотосесията.

-Кога да дойдем към училище - питам го аз.

-Елате към 9-9 и 15, за да ме снимаш като взема да вдигам знамето. Избрали са го заедно с един негов съученик, за да вдигнат знамето на училището, като пръв по успех от випуска. Ето защо сега отива един час преди другите за да оттренират.

-Аз също бях знаменосец, когато бях ученик - казвам му аз. -Носех знамето със две асистентки пред ученическите дружини на училищата, когато ни приемаха за пионери.

-А вдигал ли си го на пилона?

-Не, но си спомням, че, за да не падне знамето, на военното обучение, слагаха един клин и един път, когато трябваше да го спуснем, някой беше зачукал здраво клина и трябваше да пускат три пъти химна докато успеят да извадят клина...

-Ха-ха-ха - засмя се синчето и като взе букета от комшийката тръгна към училището. - Чао!

Всички му махнахме с ръце.

-Чао! На добър час!

После се качих в апартамента и сложих да се пекат филийките докато тъщата я нямаше и беше отишла за хляб. По едно време по средата на разказа се сетих за тях!!! Слава богу! Не бяха изгорели! Това е! Отивам да се чудя какво да си блека.