20.1 Светът Маяковски – „Природата е сфинкс“

  Природата е сфинкс – коварно

  при изпитания тя взема дан.

                      Фьодор Тютчев

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/prirodata-e-sfinks-fyodor-tyutchev

  Фьодор Иванович Тютчев (1803-1873) – руски поет, определян като третия велик представител на романтизма в Русия след Александър Пушкин и Михаил Лермонтов.

Роден в селцето Овстуг, близо до Брянск, в старо благородническо семейство. Детството си прекарва в Москва.

  1819 – 1821 – учи филология в Московския университет.

  1822 – придружава своя роднина граф Александър Остерман-Толстой в Мюнхен. Влюбва се в града и остава в чужбина 22 години. Първата му съпруга е баварска графиня. След смъртта ѝ се жени за любовницата си, графиня фон Пфефел, от която има дете.

  1836 – излизат негови стихотворения в списание „Съвременник“, редактирано от Пушкин.

  1841 – връща се в Санкт-Петербург.

  1846– среща Елена Денисиева, по-млада от него с двадесет години, и установява с нея незаконна връзка. След като му ражда три деца, тя се разболява от туберкулоза. Малка сбирка от стихове, посветени на Денисиева, е смятана за най-изтънчената любовна лирика на руски език. Написани под формата на драматични диалози и умело използващи необичайни ритми и рими, те са пропити с възвишено чувство на потиснато отчаяние.

  1854 – отпечатана е първата му стихосбирка, подготвена от Иван Тургенев.

  – Лейди Червеноочка беше много любезна тази сутрин, за разлика от снощи – забеляза Дун, щом излязоха от полегатите склонове на Рогатата планина и поеха по Северната Гуроленска равнина, изпъстрена със заледени блата и ниски, заснежени хълмчета.

  – Преди закуска ѝ връчих кесия със златни брикове – в знак на благодарност за гостоприемството – може би заради това! – каза Габриел.

  – Ето защо се отнесе така сърдечно с Маша! – засмя се Дун. – А аз си помислих, че се е покаяла и е решила да стане добра.

  – Но аз ѝ платих за престоя ни, още като пристигнахме! – извика възмутено Вергилий. – Не е трябвало да ѝ плащаш и ти.

  – Явно не е било достатъчно – каза Габриел. – Какво ли не могат да направят десет звънтящи брика? Чудо!

  – Много си ѝ дал! – избухна скелетът. – Нощувката ни струва едва пет. Толкова получи вчера.

  – Няма нищо! Може да нямаме приятел в нейно лице, но сега поне не ни е враг. Надявам се! – додаде той.

Златина, която беше седнала този път до Джиа, извади огледалце от чантата си и започна внимателно да изучава лицето си.

  – Мислиш ли, че имам хитър нос? – попита тя след малко.

  – Какво? – усмихна се бившата жена-змия. – Кой ти е казал подобно нещо?

  – Никой! – каза Златина. – Какво ще рече „хитроноска“?

  – Ти не си хитроноска, скъпа, а чипоноска, и си най-простодушното и добросърдечно същество, което някога съм срещала! – увери я Джиа. – Може би само Невянка може да ти съперничи в това отношение. Който ти е казал подобно нещо, или е сляп, или е злонамерен. Не му вярвай!

  Златина прибра огледалцето и замислено се загледа през прозореца в прелитащия отвън пейзаж.

  Гледката беше доста еднообразна – блата и пак блата, после малко парници, после няколко села с обикновени къщи с по четири стени от дялан камък и покрити с тикли плоски покриви. После пак заваля сняг и над блатата в далечината се заиздигаха странни бели балони, които плуваха над заледената повърхност, без да я докосват.

  – Беланчета! – обясни Вергилий. – Най-добрите архитекти на Маяковски. Строят всичко, но са ненадминати в направата на сгради от лед. Зимният дворец в Седмовръх е тяхно дело. Всичко там е от лед. Заради близостта на вулкана и подземните термални води непрекъснато се топи и те го строят отново и отново. Има една група от тях, които само с това се занимават – денонощно го поправят със струите леден въздух, които издишват. Интересно устроени са. Гигантски топки, пълни с въздух, който изхвърлят навън на струи – горещи или студени, в зависимост от дроба, от който са издишани. С горещия въздух отнемат от ледените блокове, а със студения прибавят там, където трябва, и така извайват невероятни форми.

  – А тези какво правят? – попита Невянка.

  – Закусват – пият вода и ядат лед. Това е храната им. В блатата е в изобилие и затова живеят там. Най-великите строители и архитекти на света нямат нужда от жилища. Какво ирония, нали?

  Групата беланчета скоро се скри от погледа им. След около двайсетина минути нова планина се изпречи пред погледите им – грапав конус, чийто връх се губеше в облаците.

  – Не е планина – това е Великата гранична могила с костницата на враговете и жертвите на Косила! – сякаш прочете мислите на пътешествениците Вергилий. – Хем е преграда за нежелани гости, хем напомняне, че никога не е късно да се озовеш там. Косила не обича кости – затова аз съм спокоен, че няма в някой момент, когато е гладна и ядосана, просто да ме схруска. А онова малко нещо в подножието на могилата е контролно-пропускателният пункт. Там живее Свинскът, който задава гатанки.

  Пунктът представляваше кирпичена постройка във форма на пресечена пирамида – с полегати стени без прозорци и плосък покрив. Беше по-внушителен от онези в Бурлюк и Гуролен – висок към десет метра, дължината – четири пъти по-голяма от широчината, с една-единствена, украсена с релефи на чудновати животни и птици врата. Но в сравнение с издигащата се на повече от километър височина костница изглеждаше като детска играчка.

  – Нарича се мастаба1 – обясни Вергилий. – Вид египетска гробница. Тухлите за построяването ѝ са изработени от сушена кал, която се намира в неограничено количество в тази част на ОПМ – заради многобройните блата. В нея денонощно стои Свинскът – живее в една от двете погребални камери, а в другата подлага желаещите да влязат в Кукя на изпитание като им задава по три гатанки. Ако не отговориш дори само на една, не те пуска, а те връща обратно. Аз самият редовно преминавам това изпитание, въпреки че съм коренен жител на столицата Некрополис. Дори господарката Косила отговаря на гатанки, обаче нейните всеки път са едни и същи. По отношение на нея това е формалност, но не и за другите. Пред Смъртта всички са равни, а пред Свинска дори Смъртта е равна с останалите. Не е особено образован и подобно на колегата си от Гуролен ползва специален наръчник всеки път, когато трябва да изпълни задължението си. Но Косила, кой знае защо, много го цени. Иначе нямаше да го открадне от Зида и да рискува да си навлече гнева ѝ.

  Вергилий бутна тежката врата, гъсто покрита с египетски йероглифи. Стаичката, в която влязоха, беше малка, слабо осветена и разхвърляна. По средата имаше масивна маса от тамарикс, а до отсрещната стена – два високи шкафа. На масата се мъдреше маслена лампа от потъмняла мед, чието пламъче едва разпръскваше мрака. Приличаше на изящно малко чайниче – издължена, с извити чучур и дръжка, с кръгъл отвор за фитила и беше цялата гравирана с цветя с позеленели от времето венчелистчета. За дръжката беше закрепено с верижка капачето, сега свалено и сложено на масата до лампата. Покрай другите две стени бяха наредени десетина плетени тръстикови стола. Пред масата, скръстил копитести ръце зад гърба си, нервно ходеше напред-назад пазителят на Входа към Кукя и си мърмореше нещо. Когато ги видя, спря, отпусна ръце и после ги скръсти пак – този път отпред, над доста солидното шкембе, което се очертаваше под дебелия му кожух.

  „Пак парка!“, помисли си с досада Дун. „Дори в Египет митичните римски орисници са пуснали пипала! Упс! Не сме в Египет, а на Маяковски“, поправи се веднага той. „Това тук е вечният митологично-исторически тюрлюгювеч на Мирабела, с който прикрива липсата си на систематични знания. Като тоя приятел тук!“

  Свинскът не беше толкова внушителен и страшен, колкото египетския Сфинкс, с който се родееше. Всъщност имаше размери колкото едно средно голямо домашно прасе. Кожата му беше жълтеникава и гладка, туловището – едро, със значително количество подкожни мазнини. Имаше също ситни черни копитца и къса, завита като пружинка свинска опашка. Главата му беше човешка, с изключение на огромните, клепнали напред уши. Вместо коса имаше гъста жълта четина, очите му бяха малки и приближени, а на мястото на носа зееше огромна дупка. Тъмнокафявата му парка беше поръбена с пухкава кожа от пясъчна котка. При поглед отблизо имаше доста занемарен вид – кожухът му беше неумело закърпен, лицето – грапаво и олющено, а косата от лявата страна на главата му липсваше.

  Пазителят издърпа шумно тръстиковото кресло със седалка с дамаска на цветчета иззад масата и тежко седна. После впери раздразнен поглед в Дун, който го разглеждаше с нескрито любопитство.

  – Кво зяпаш, кво зяпаш? – изврещя той и се почеса зад клепналото ухо. – То и лъвът е котка, ама е сербез, щото е голям. Кожата ми е от прост варовик, ама не ми личи. Затова пък съм си увесил опашката на една Мау2 на врата – кво кат са свещени! То и аз съм. Осветих се покрай нея. И покрай нашего брата Сфинкса. Е, той ми е сто осемдесет и пети прапрабратовчед, ама на кой му пука! Важното е, че имената ни си приличат и вечно ни бъркат. И кой печели от цялата тая работа? Аз! Пушкин и Дюма ряпа да ядат! Както и ония Вергилиевци.

  Свинскът се изсмя хитро и подмигна на скелета, който си замълча предпазливо.

  – Е, Сфинксът губи, ама аз ли съм му виновен? Да се е бил родил тъп, че да го бъркат с някой умен, за да е на аванта – нъл тъй? Да ме бяха оставили в оная прасешка кочина в Египет, ама нейно Смъртейшество реши да ме свие оттам, да ме свие в тоя калъф и сега любимата ѝ котка от свитата ѝ е със свита опашка. Ха-ха! Да не беше идвала да ме драска! Било светотатство! Светотатство е да ме пъхат в тая мизерна мастаба и да ме карат да пиша митнически отчети. Ей туй е светотатство! Кво ме зяпаш, кво ме зяпаш? Ако ме питаш за дупката на носа, няма да ти кажа! Откакто Наполеон ми го отхапа, имам непрекъсната пясъчна хрема. Ама това е дълга история! Мразя го онова френско караконджулче и в червата! Знаете ли какво е да ви вее непрекъснато леден вятър през ноздрите и да ви влизат снежинки в гърлото? Пили ли сте някога вода през носа си? Усещането е точ в точ. Хрътките на Зида ме изръфаха целия. Тъй че пак си е добре, че Косила ме сви. Имам си автономна баня и тоалетна чиния втора употреба от оная фукла Лейди-мейди-тилилейди. Обаче Косила не ми отпуска пари за реставрация. Имала други приоритети. Тая тука дамичка не може ли да ми съдейства пред Негово Президентско Величество, а?

Маша се обади:

  – Ако напишете молба, може лично да я предам в Канцеларията на Двореца.

  – Ти, маце, да не си мислиш, че не съм писал? Писал съм хиляда, ама кой чете? Видят първата правописна грешка и веднага – в коша! Аз не искам докторантура по граматика, искам да ми постегнат шкембето и да ми залепят нов нос. Виж го оня какъв кривак е извадил – посочи той костеливия нос на Вергилий М. – И аз искам, ще знаеш!

  – Вие напишете молбата, аз ще ви поправя грешките – предложи Маша. – После ще я препишете на чисто и аз ще я предам. Тъкмо за Седмовръх сме тръгнали. Но трябва да прекосим Кукя преди това. Ако ни съдействате…

  – Че защо да не ви съдействам, веднага ще ви съдействам, ако и вие ми съдействате! Ей сегичка! Ей сегичка ще ви съдействам!

  Свинскът се изправи, измъквайки пъргаво шкембето си иззад масата, отиде до шкафа, отвори вратичката му и оттам се посипаха папки, рула хартия, празни мастилници и пачи пера. Той ги сбута с крак, отвори си място и започна да преглежда съдържанието на най-горния рафт. Най-после измъкна един поомачкан свитък с дървени дръжки в двата края и го връчи тържествено на Маша.

  – Сядай сега тука, маце, чети и поправяй! През туй време ние ще свършим дребната работа. Дай ся да видим пипето на място ли си е или, ако не намерим грешки, ще ставаме поредния експонат в Голямата Косилина костница. Тъй де!

Маша седна на счупения стол, който небрежно ѝ бутна Свинскът и се задълбочи в изучаването на молбата му.

  – Готови сме да чуем загадките ви! – каза миролюбиво Габриел.

  Голямото прасе се отпусна пак на креслото, което застрашително изскърца, и отвори чекмеджето на масата.

– Виж ся, ти, дето имаш спомен за криле, дето вече ги нямаш. Може аз да имам кожух и да съм прасе, но не съм прасе в кожух3, ако ме разбираш! Загадките са си по реда и трябва да си напрегнеш акъла. Да видим какво имаме тук! Такааа… Мъничкото червеничко вече беше… парадоксът на Ръсел4, стълбите на Пенроуз5, кубът на Ешер6. Не, не, не…

  Свинскът продължаваше да ровичка из чекмеджето, да вади хвърчащи листчета на масурчета и да ги хвърля безразборно по бюрото си, но загадките все не го устройваха.

  – Старо… тъпо… лесно… вече беше… – повтаряше той. – Ама къде отиде оня, халваджийския? А, ето го!

  Обитателят на мастабата извади изпод рулата една оръфана книга с подвързия от змийска кожа, на която имаше надпис „Книга на мъртвите за начинаещи“, отвори я и се зачете.

  – Страниците са от папирус, затуй трябва да се внимава да не се разпаднат от старост – каза след няколко минути той, мина на следващата страница и пак се зачете. – Ако оная дамичка там ми поправи пùсанката, може да изкрънкаме и ново издание, а? Споменал съм го в прошението. Че то…

  Накрая стигна до съдържанието:

  – Така… Заклинания за излизане на душата, за живота след смъртта, за да не се работи след смъртта, прогонване на зли духове, отваряне на вратите към отвъдното… Аха! Ето го – в приложението: „Гатанки на Свинсковете, които пазят вратите към Кукя“. Аз го написах, да знаете, само че не помнех къде съм го приложил – отпред, отзад или по средата! Писането ми отне три години и пет месеца и двайсет килограма първокачествени стебла от папирус – реколтата ми за една година. Да видим… Това не, това не… Ей това!

(Следва)

1. Египетска котка мау – порода късокосместа домашна котка, произхождаща от обитаващите Египет улични породи, запазили естествения за дивите представители на семейство Котки петнист външен вид. Тези котки са отглеждани и почитани в Египет още преди 4000 г. и техни изображения се срещат в древни папируси. Египетската мау е била обожествявана и се е смятало, че тя е превъплъщение на богинята Бастет, която предпазвала от страшни бедствия и спомагала за узряването на реколтата. Главата е с триъгълна форма и заоблен контур. Има големи бадемовидни очи, които задължително трябва да са зелени – като цвета на цариградско грозде. Къса, копринено мека козина, окраската е петниста на точки. На главата си има сложно очертана буква М между очите, която е наричана скарабей. На врата трябва да има поне една хоризонтална черна ивица, която да е прекъсната. Признатите цветове са сребърен, бронзов и опушен.

2. Мастаба – древноегипетска гробница, имаща формата на пресечена пирамида. Строени са от кирпич или камък. Египтяните вярвали, че душата може да живее само ако тялото се е запазило от разложение и плячкосване. Произлиза от арабската дума за „пейка“, защото, когато се гледа от разстояние, прилича на пейка. Мастабите са били строени в посока север-юг. Обособявало се помещение за приношения, оборудвано с фалшива врата, до която свещениците и членовете на семейството носели храна и други дарове за душата на починалия. Втора скрита камера, наричана сердаб, от арабската дума за „изба“, приютявала статуя на починалия, която била скрита в зидария, за да бъде защитена.

3. Свинско в кожух – руло от варено свинско месо, загърнато в свинска кожа и овързано с конец.

4. Парадоксът на Ръсел може да бъде изразен така „Нека вземем множеството от множествата, които не принадлежат на себе си. Принадлежи ли то на себе си?“.. Ако отговорим с „да“, ще получим, че тъй като по дефиниция елементите на това множество не принадлежат на себе си, те не принадлежат и на множеството в което са, т.е. имаме противоречие. Ако отговорим с „не“ на същия въпрос, имаме свойството A да принадлежи на себе си и отново изпадаме в противоречие. Парадоксът показва, че наивната теория на множествата в смисъла на Кантор е противоречива теория. Проблемът е, че считаме, че можем да построим множество въз основата на всяко свойство. Така някои от тези свойства генерират нестабилни самопрепращащи се цикли и съответно би трябвало да бъдат изключени.

Парадоксът на Ръсел може да бъде илюстриран с известния въпрос за бръснаря: В едно царство всички са длъжни да са обръснати и има само (точно) един бръснар, който бръсне онези, които не могат да се бръснат сами. Кой бръсне бръснаря?

5. Стълби на Пенроуз – невъзможна фигура, създадена от Лионел Пенроуз и сина му Роджър Пенроуз. Могат да бъдат разглеждани като вариация на триъгълника на Пенроуз. Те са двуизмерно изображение на стълбище, в което стълбите правят 4 завоя по 90 градуса, като се изкачват или спускат така, че човек при изкачване може да го прави вечно и никога няма да стигне по-високо, както и при слизане. Това е невъзможно в триизмерна обстановка; двуизмерната фигура постига този парадокс чрез изкривяване на перспективата.

6. Куб на Ешер – невъзможен куб, подобен на Стълбите на Пенроуз, невъзможния триъгълник и невъзможния тризъбец.