Тъмнината на зимната вечер бавно обгръщаше всичко наоколо и белотата на снега постепенно чезнеше под угасващите последни слънчеви лъчи. По съседските къщи тук- там започваха да светват прозорчета подобни на свещички в голяма и просторна черква, а плътната маса на падащия на парцали и налитащ върху прозореца ми сняг събуждаше у мен неясни меланхолични чувства. Бях се прибрал след тридесет минутно приключенско пътуване по Цариградско шосе, хванал се за дръжката на автобуса в градския транспорт в опит да се прибера в къщи сред задръстванията в края на поредния ми работен ден. След като закачих чантата с униформата си на закачалката в коридора, първата ми работа беше да пусна електрическата печка, да влезна в банята и да се измия с чувството, че премахвам от тялото си цялата мръсотия на изпълнения с прах, дим и пот работен ден. Подсуших се, влязох в кухнята и си направих вече превърналата се в традиционна за дневния ми режим салатка с домати и краставици. Взех си чинията с оливерника, поставих ги на гладката полирана повърхност на масата в хола и се върнах за питието и содата. Сядайки на удобния стар тапициран фотьойл и протягайки се за дистанционното в съзнанието ми премина навестяващата ме често досадна мисъл която звучи като нещо от сорта на “ край на поредния работен ден и остават еди колко си дни до събота” и пуснах телевизора. Улучих новини. Водещата облечена с бяло сако и тънка синя сатенена блузка под него със сериозно изражение на лицето бълваше поредните не много приятни новини. Първа новина. Кризата в Украйна се влошава, опълченците са завзели град Дебалцево. Украинската армия заедно с войски на НАТО ги обкръжават. Втора новина. Американската армия обстрелва позиции на ислямска държава в Сирия. Почна да ми става досадно. А, ето новини от страната… и те неприятни. Очаквало се ново поскъпване на тока от 1 януари. Но пък за сметка на това следващата тема беше за увеличаването на депутатските заплати с 271 лева. “Браво бе” помислих си аз. Като наближат избори правят мило и драго само и само за да гласуваш за тях, за да изкачиш на тези заветни 240 пиедестала новата политическа върхушка от крадци, а после цените скачат, работа няма, младите бягат по чужбина, а избирателя кучета го яли. Вътрешно в себе си пламнах от яд. А вече с обсъждането на темата за обезлюдяването на селата и ширещата се корупция и престъпност в малките общини окончателно реших да сменя канала. Достатъчно отрицателни емоции попих за тази вечер. Прещраках копчето на дистанционното и попаднах на някакъв музикален канал. “По-добре музичка, отколкото натоварващите отрицателни емоции, лъхащи от новините” помислих си аз и се заслушах  в ритмите на музиката, облегнат на фотьойла и изпънал крака върху ниската табуретка. Обаче последната новина за обезлюдяването на селата, високата безработица и отлива на младите хора от тях към големите градове остана да ехти като тътен на отминаваща гръмотевица в съзнанието ми. За циганите и за циганската престъпност в същите тези села, а и не само в тях няма да се спирам за да не бъда обвинен в расизъм.

Стана ми мъчно и болно. В момента съм на тридесет години като първата половина от тях преминаха на село и смея да твърдя, че това бяха най-хубавите години от моя живот.

Усещането да ставам много рано сутрин събуден от тропането на кофите и тракането на съдовете с които дядо хранеше и поеше животните, да чувам съненото кукуригане на големия червеникав петел от кокошарника, да долавям сърдитото джафкане на гладното куче в дъното на двора, а двете котки да се засилят още щом хлопна къщната врата и с мъркане галейки се да ме посрещат за добро утро. Всичко това остави в мен неугасващ спомен през всичките тези години. След това изпил набързо топлото мляко бързах с все сили към обора за да изкараме заедно с дядо кравите на паша. Слънцето още не беше показало и половината си диск от изток, а ние вече крачехме извън село по широкия коларски път. Двете дребни кравички се спираха тук-там и шумно хрупаха сочната трева. Вятърът полъхващ откъм малката гора поклащаше на вълни узрелите стръкове на пшеничните и ечемични ниви от двете страни на пътя,а слънцето, издигнало се вече високо в небето прежуряше и топлеше гърбовете ни. Спокойствието на полята и трелите на птичите песни унасяше душата ми в омаята на безгрижието и безтегловността така само както може да ги усети едно малко хлапе на село. Днешните деца родени по големите градове сред пушеците и шумовете на колите, сред игралните площадки между бетонните блокове надали ще могат да изпитат такова благоговение, каквото аз съм изпитвал по време на разходките с дядо ми на полето.

Някъде по обед стигнахме една голяма поляна зад гората до лозята и решихме да хапнем. Оставихме кравите и торбите с яденето до една стара круша и навлязохме в гъстия сечинак за сухи дръвца, като дядо подбираше и сечеше сухите клони, а аз ги издърпвах на поляната. След петнадесетина минути събрахме достатъчно дърва, запалихме огъня и когато съчките догаряха поразбутахме горещата жарава, а дядо подостри два клона с джобното си ножче, което носеше винаги със себе си, наниза по тях ред луканка и ред сланинка и ги забоде в пръста, така, че да висят и да се пекат над жаравата. Само след минути покрай мен се разнесе такъв приятен мирис, че ми излязоха слюнки. Постлахме вестници и седнахме на импровизираната трапеза.

В този момент надолу по пътя се дочу шум и не след дълго зад първите храсти на завоя на коларския път се показа дребно конче, а на капрата стоеше дядо Стайко, който веднага ни позна и весело ни помаха със старата си шапка. На каруцата отзад бе вързана малка черна крава, която бавно се поклащаше в синхрон със заморения кон. Като стигна до нас дядо Стайко бързо разпрегна коня и заедно с кравичката ги завърза за крушата и ги остави да пасат. Взе си чантата с яденето и се присъедини към нас до огъня. Двамата сладко се разприказваха, а аз унесен от слънцето, приятното бръмчене на насекомите и пеенето на чучулигите се унесох в дрямка.

Не зная колко време съм спал, но изведнъж се разсъних, отворих очи, протегнах се блажено и казах на дядо и дядо Стайко, че искам да се поразходя. След това тръгнах надолу по пътя. Из небето се стрелкаха лястовици, а откъм гората се чуваше нежното гукане на кукувица.  Като минах под моста, който представляваше канал, по който изпускаха водата от язовира, пред погледа ми се ширна непроходимия гъстак на лозята, а вдясно се издигаше стената на голям слънчогледов блок. Слънцето вече леко клонеше на запад, а над слънчогледите започваха все по често да прехвъркват силуетите на бързите като изтребители гургулици. Далеч на север издигаше могъщата си сиво-синкавата снага Средна гора, а плъзгайки леко погледа си наляво над лозовия масив на няколко километра от него виждах първите къщи на съседното село Гранит, чиито бели фасади смътно се мержелееха под трепканията на маранята. Понеже нямах много време и скоро щяхме да тръгнем по обратния път към село взех решение да повървя стотина метра по пътеката покрай лозята и на кръстовището, което разделяше лозовия блок на две части щях да се върна обратно. Едва направих няколко крачки и от една гъста туфа плевели обрасли покрай един циментов кол изскочи малък сив заек. Засили се тичайки право по пътя надолу с подскоци и свити уши, но понеже не последва никаква реакция от моя страна, на около петдесетина метра от мен се спря, изправи се на задните си крака и са загледа любопитно в моя посока. Повъртя тревожно ушите си няколко секунди и след като разбра, че не представлявам опасност за него, бавно и спокойно се отклони от пътя и навлезе сред редовете на лозето. Беше най-вероятно от миналогодишното котило, а впечатленият

Върнах се при дядо и дядо Стайко, взехме си багажа, загасихме все още тлеещата жарава и под припадащия здрач поехме по пътя към село.Прибрахме се на смрачаване. Дядо се зае да храни животните, а аз се качих при татко и майка да вечерям.

……

И връщайки се в спомените си за село в тази мразовита и снеговита вечер, отпивайки бавно, на малки глътки, от кристалната чаша питието ми беше мъчно и тежко на душата. Стана ми тежко, защото дядо отдавна го няма, селата обезлюдяват, населението в тях застарява, а младите бягат по чужбина немили-недраги. А селото може да даде на душата ти това, което града и чужбината не могат… Или поне аз мисля така.