08.04.2123, 07.23ч
Нина машинално отмяташе страниците на дисплея на устройството върху лявата си ръка, втренчена в големия дигитален екран на стената, но погледа ѝ не се спираше на нищо интересно. Не знаеше вече колко време се опитва да открие нещо грабващо вниманието, но усещаше болка в дясната си ръка и реши, че трябва да спре. И тогава го видя. Светкавици раздираха небето, той се държеше за отсечените и изпепелени дървета брулен от вятъра, а кадрите прескачаха от
синята Земя към тичащите зебри, възкръсващите слонове и носещите оръжия човеци. Нина не можеше да откъсне очи от черната му коса, ядосано красиво лице, потропващият яростно в такт с музиката крак и разкъсаните дрехи.
– Сури, Сури, ела веднага! – викна тя натискайки пауза на един от кадрите показващи вдигащи се от земята дървета в гъста гора.
– Какво те развълнува толкова, че крещиш така? – прозвуча равно металическият глас на влизащото в стаята Сури. – Правя ти закуската. Почти са готови любимите ти палачинки с крема сирене ...