24-ти май

24-ти май...

   Когато човек е влизал в нечия чужда кожа и е разказвал измислени истории десетки пъти, той малко или много се превръща в лъжец. Невинен лъжец. Благороден лъжец. Но все пак лъжец. И когато на него самия му се случи нещо необичайно, нещо което до този момент той си е представял за единствено възможно, да се случи на героите му,  в този момент същият този „лъжец" просто не знае как да разкаже истината...

   24-ти май. Денят на... Нека да оставим написаното в учебниците настрана и да си кажем истината. От десетки години за поколения българи това е денят на абитуриента. Казах го!... Простете ми, учители мои, вие, които сте ме учили на друго! Да, това на което сте ме учили е истина, но все пак дори и за вас поне няколко пъти 24-ти май е бил денят на абитуриента... Всеки може да разказва много за този ден. За собствения си абитуриентски бал, за абитуриентския ден на детето си, на племенника си, на братята и сестрите си, на гаджето си... И всяка история ще бъде истинска, ще бъде неповторима...

   24-ти май 2007-ма. Денят на абитуриента. С целия цветен хаос излязъл по софийските улици, измити от пролетния дъжд. С балоните, с букетите, с бързащите във всички посоки автомобили със запалени светлини и надути клаксони. И с усмивки, с хиляди усмивки. Усмивки на тези в колите, усмивки на спиращите се минувачи, усмивки дори на вечно намръщените катаджии! Може би най-усмихнатият ден в годината!...

   И ето ме на ъгъла на Патриарха и Раковска до Първа френска. С фотоапарат в ръка. И естествено с усмивка на лицето. Изпращаме приятелско момче в най-важния му ден. Колко много важни дни тепърва ще му предстоят в живота! Но днешният ще си остане най-лъчезарният, най-невинният, най истинският!... Снимам заобикалящата ни пъстра навалица. Снимам прегръдките. Снимам усмивките. Снимам сълзите на щастие... Спиращите лимузини, фамозните тоалети, скромните тоалети, прическите, балоните...

   Балоните! Букет от двайсетина цветни балона пълна с хелий, напиращи да излетят нагоре. И една възрастна ръка, който едва ги удържа. Вглеждам се в жената, която ги държи. Тези сини очи, тази прическа... Изглеждат ми странно познати... Боже мой! Това е тя! Класната ми от 12-ти клас! Или по-точно курсовата, все пак тогава бяхме ІV-ти курс. Гледам я скришом. Тя едва удържа балоните с една ръка, а с другата оправя вратовръзката на едно момче. Трябва да й е внук. До тях мъж и жена на моите години. Трябва да са родителите на момчето. И един възрастен господин. Трябва да е съпругът й. Едно семейство изпращащо своя абитуриент... Гледам ги и се мъча се да сметна годините от последната ни среща с класната. Двадесет и седем! И изведнъж лавина от спомени ме затрупва... Нашият абитуриентски бал. Един също толкова дъждовен месец май. И като по поръчка в деня на бала изгрява слънце. Суетенето, приготовленията. Взимането на приятелката. Пристигането пред техникума. Съучениците! Те ли са наистина това? Толкова различни с костюми, рокли и прически. Прегръдки, целувки. И някой пита „Къде е курсовата?" И се споглеждаме. И се оказва, че покрай цялата подготовка и суетене сме забравили да я вземеме. И се качваме на колите. И отиваме до тях. Добре, че живее наблизо. А тя вече се е отчаяла, че сме забравили окончателно... Сълзи, целувки, усмивки... И разбира се, ни прощава за закъснението. Обратно до техникума. И после нощта на бала...

   Спомням си всичко това, докато я гледам. А тя май усеща погледа ми и за миг погледите ни се кръстосват. Тогава я поздравявам. Казвам й кой съм. Казвам й и годината на завършване, все пак толкова ученици е имала. Тя ме познава! Прегръщаме се. Тя разказва подробности за мен и класа, които изплуват в съзнанието ми. Настина си спомня кой съм! Изумен съм! Прегръщаме се пак. Снимаме се прегърнати. Запознава ме със съпруга си. Аз я запознавам със съпругата ми. Разпитва ме. За професия, за деца. Разказвам. И на двамата в очите ни блестят сълзи. Пита ме, дали се виждаме със съучениците. Става ми гузно, че не сме я канили и решавам да излъжа. Но жена ми ме изпреварва - „Почти всяка година се събират!"  Мълчим... После нея я дърпат на една страна, мен на друга. Разменяме набързо телефони. И й обещавам да се чуем и да я поканим при следващата среща на класа... Тя тръгва и се загубва в навалицата. А аз гледам букета балони който се движи на главите на хората и се чудя колко малък е светът... И в този миг усещам, че пак нещо важно съм пропуснал да направя. Винаги на 24-ти май ми се е искало да кажа едно голямо „Благодаря" на всичките си учители. За грижите, за любовта, за всичко на което ме научиха. За това което днес съм. И ето днес имах тази възможност, но не го сторих... Ще го направя сега. Учители мои, БЛАГОДАРЯ!!!