Зад къпиновите храсти, растящи до Голямата пещера, имаше закътана скална ниша, която не се виждаше от пътеката, нито от пещерата. Великанът метна момчето вътре, търкулна един голям камък отпред, пристъпи към козирката и се сля със скалите на платото.

  Пътят на Джъд навън беше отрязан. Нишата беше тясна и неудобна, но от дъното ù струеше бледа светлина и той запълзя към нея. Заобиколи издадения скален ръб и се озова в обширно помещение – с покрит с грубо одялани камъни под, грапави варовикови стени, по които се стичаше вода, и далечен, тъмен таван. Водата, идваща някъде отгоре, се събираше в малко басейнче, което преливаше и се процеждаше през процепите под скалите. Оттам струеше и светлината, но процепите бяха прекалено тесни, за да се измъкне през тях.

  До една от стените беше издялан каменен одър, покрит с дъски. До него – ниска маса, също от камък, върху която бяха наредени пирамидки от кръгли, изгладени камъчета, множество оброчни плочки с образа на конник с различна форма и големина и една плитка глинена патера¹ с дръжки, завършващи с глави на кучета. До масата стоеше огромна глинена делва за вода и вино – кратер², поставена върху триножник, а на нея беше окачена малка кратунка за загребване. До другата стена беше издигнат каменен подиум с ямка в средата, в която гореше огън. Вдясно от него се виждаше плитка ниша с две кръгли колони под оцветен в червено триъгълен фронтон³ и мраморна статуя в човешки ръст в средата. Статуята беше на мъж на средна възраст, с къса къдрава коса и брада, облечен в туника, стигаща до коленете му. На колана му беше окачена двуостра брадва лабрис, а в ръката си държеше жезъл, на върха на който имаше каменна ръка в жеста бенедиктио латина. Две змии обвиваха безименния и малкия пръст на ръката, а на палеца беше надяната мраморна пиниева шишарка.

  – Сабазий-Загрей! – прошепна момчето.

  – На твоите услуги, джудже! – прогърмя тръбен глас и Джъд уплашено се огледа.

  – Не се стряскай, дребен, това е само образ! Аз съм горе. Също и встрани, и долу – навсякъде съм. Аз съм скалата, в която ще прекараш остатъка от живота си. Свиквай!

  – Но ти… говориш!

  – А ти как си мислиш? Че съм ням като риба ли? Аз съм по-жив и от теб, просто съм в доброволно отшелничество. Намираш се в сабоя⁴ ми. Можеш да разговаряш с мен, докато си в това помещение. Идеята е на Джуджилейла. Само тя знае за съществуването му. Идва от време на време, за да ме нагледа и да си свери часовника. Трябва все пак да контактуваме по някакъв начин. Ако имаш някакви въпроси, сега му е времето. След залез слънце ще заспя и ще се събудя чак утре сутринта, след изгрев. През нощта съм недостъпен. Няма връзка с абоната, ха-ха-ха!

  – Джуджилейла? Придворната магьосница? Тя все ме пренебрегва и мрази Илинда, но не мисля, че ще си мълчи за нещо толкова важно. Ще им каже! Аз я срещнах случайно, преди да тръгнем. Каза, че сигурно е много досадно да имаш все опашка след себе си и някой, който непрекъснато те надзирава. Каза, че си мечтае за времето, когато е живяла в Клисура и е била свободна. Точно така каза – свободна! Сега имала толкова задължения, че не можела да се отлъчи и за секунда. Каза също, че не може да си представи какво е да те третират като дете. Тя никога не е била дете. Родила се е стара. Но и не иска да бъде. Аз също не искам! Тя ме разбира.

  – Не се и съмнявам! – изсмя се гласът. – Хитруша си е тя! Чичо ти трябваше да я назначи за дипломат, а не за придворна вещица. Много я бива в уговорките и в интригите. Може и дявола да убеди да продаде самия ад!

  – Искаш да кажеш, че тя нарочно ми е наговорила тези неща, за да избягам. Но защо?

  – Е, на този въпрос трябва сам да си отговориш, защото и аз не съм сигурен какво точно се върти в главата на старата вещица. Но се съмнявам, че ще успееш. Невинен си и чист като водата в Извора на нимфите. И очакваш и другите да са като теб. Доверяваш се на всекиго, а не бива! 

  – Други ще ме търсят! Няма да се откажат. Сивин е смел воин, а Додона знае всичко на този свят. Те ще ме намерят.

  – Не и ако Джуджилейла омагьоса мястото. Просто ще го подминат. По-добре се откажи и си помисли с какво ще си запълниш времето – а време ще имаш много, повярвай ми! А сега ти ми отговори на един въпрос – защо скъпоценните парцалки, в които си облечен, са в севастократорски цветове и защо носиш на ръкавите си двуглав орел – знак, който е само за втория след царя? Та ти си още дете!

  – Аз ще бъда наследникът на Перун – каза тихо, но с достойнство малчуганът. – Той няма деца, а аз съм най-близкият му роднина. Трябва да има някой, който да го наследи след оттеглянето му или ако нещо се случи с него.   

  – Умен е Перун, винаги съм го знаел! Като се има предвид колко дълго ще живее, най-добрият начин да те отстрани като конкурент и да се предпази от узурпация на трона е да те направи свой законен наследник. Ти си единствената перперуна от мъжки пол в Мадара. А перперуните са надарени с многобройни качества, но имат един голям недостатък – властолюбието. За една жена с амбиции рангът на царица и съпруга на царя е задоволителен, но това не е възможно при мъж. Перперуната мъж или трябва да стане цар, или нищо. При всяко друго положение, по-ниско от царската корона, мъжът пеперуда би бил нещастен.

  – Аз и така съм си щастлив – възрази Джъд. – Не са ми притрябвали някакви тежки царски корони! И фригийската шапка⁵ ми стига! Додона казва, че в спиралния ù, завит като охлюв наконечник е закодирана формата на Галактиката. Защо ми е царската корона на Мадара, след като имам цяла галактика на главата си?

  – И теб си те бива! – измърмори Сабазий с глас, в който се прокрадна уважение. – Може би вече се досещам, защо Джуджилейла те е пратила тук.

  – Не ме е пратила. Аз сам дойдох! Ако не исках, не би ме заставила за нищо на света. Аз съм брат на царицата. А тя е само една високопоставена, високоплатена вещица. Тя трябва да ме слуша, не аз нея.

  – Понякога една умело подхвърлена дума прави чудеса – каза тихо Сабазий, – но ти си още твърде малък, за да го разбереш.

  – Защо все носиш този жезъл? – попита бързо Джъд, за да смени темата. Не му беше приятно непрекъснато да му напомнят, че е малък. – Додона казва, че това е благословия. Но ти си лош! Лошите не благославят.

  – Кой ти каза, че съм лош, старата сврака ли? – запита любопитно великанът.

  – Няма нужда да ми казва каквото и да е. И аз мога да преценя. Обърна ме с главата надолу и ме тръскаше като чувал с брашно от воденичката на дядо Трянчол надолу по потока. Измъкна ми обяда от устата. Отвлече ме и каза, че ще ме държиш вечно тук. Как да не си лош?

  – Но не смятам за те убивам. Засега. Виж, няма да споря с теб на философски теми, какво е добро и какво – зло, още си… – Сабазий видя, че малчуганът се намръщи и додаде примирително – Не съм чак толкова лош, колкото си мислиш. Това за благословията обаче е измишльотина на учените глави като Додона. Джуджилейла ме прокле, за да се застрахова. Виж!

  Статуята протегна дясната си ръка и момчето видя огромен каменен оток на дланта му, сякаш скулпторът беше решил да смени материала и беше залепил огромна буца червен мрамор на ръката му и беше забравил да я заглади.

  – Видът на статуята отговаря на цялостния ми вид. На дланта ми имаше врата, която глупавите джуджета бяха направили, за да не се пъхат разни хвъркати и нежелани гости из тунелите им под Планината. Аз пазех върха, а ръката ми беше свита в юмрук. Но Джуджилейла ме прокле и мястото се възпали. Сега мога да свивам само безименния и малкия си пръст. Останалите стърчат. Това е тайната на жеста бенедиктио латина. Надявам се тази тайна да умре с теб, ха-ха-ха!

  – Пробвал ли си компрес с лайка? – попита делово Джъд, без да обръща внимание на черния хумор на великана, защото имаше добро сърце и му стана мъчно за огромното същество. – Додона знае всички билки и когато си ожуля коляното или някое дете ме улучи с прашка, налага раната с компрес.

  – Пробвал съм какво ли не! Но мястото е омагьосано, обичайните компреси не помагат. Магията може да бъде развалена, само ако дланта ми се намаже със смола от пиния, но пинии растат единствено на тайната полянка при Дървото на живота, а аз нямам достъп там. Джуджилейла ми взе единствената шишарка, а другата вчера използвах, за да върна разковничето под земята. Ужасно сърби и ми перчи да спя нощем. Много е досадно! И трябва да държа жезъла си в лявата ръка, а не съм толкова ефективен с нея. А утре е Денят…

  – Да – промълви тъжно Джъд. – Утре е Денят. И аз няма да съм там.

  – За какво говориш? – учуди се Сабазий. – Къде няма да си?

  „Той не знае, че утре е денят на Церемонията“, помисли си малчуганът. „И откъде да знае? Стои си тук и не ходи никъде. А Джуджилейла не му е казала, защото си има свои планове.“

  – Ами утре щяхме да играем мач с децата от Велики Преслав. За първото място в лигата на Слънчевград. Победителят отива на федералното първенство. Аз съм им вратарят. Най-добрият! – каза с гордост той.

  Първенството беше на другия ден след Церемонията, но не беше необходимо Сабазий да знае за тази малка подробност.

  – А ти какво имаше предвид? Не ми казвай, че се интересуваш от футбол!

  – Не, утре за нас е Денят на Съживяването. Последното беше точно преди сто години. Ти малко избърза и ме събуди предварително, но утре ще се запознаеш и с моите братя. Не знам дали ще се възползват от правото си, повечето от тях миналия път си останаха по местата и продължиха да спят. Важното е, че имаме тази възможност.

  – Утре ще можеш да се движиш и да ходиш, където си поискаш? – попита с надежда Джъд.

  – Хич и не си го помисляй! Ти оставаш тук. Другите ще те пазят – Коложег и Дерикожа са не по-малко свирепи от мен, въпреки, че аз съм най-старият. Свибан е ранобудник, може да не спи цяла година и е силен колкото хиляда бика, Белояр е красавец, но е коварен като змия, Брезен и Липан са нашите мъдреци, Сърпен и Коловоз са ловки и бързи като вятъра, Листопад умъртвява с едно докосване, а Груден и Просинец може да те отвеят с дъха си. И аз, разбира се, който мога с лабриса си да разсека сто дървета едновременно. И да изпия сто кратера с разредено вино, без да ме хване. Сестра ни Руя няма да я видиш, тя не е тук. А ти никъде няма да ходиш, ясно?

  – Не, не! Аз питах за теб! Нали имаш рана. На дъното на Езерото на приобщаването лежи вкаменена смола. Знам, защото Дун я вземаше оттам, за да направи кехлибарени броеници за болярите хаджии и огърлици за дамите в Двореца. Може да се разходиш дотам – край езерото някога са растели пинии, Додона ми е разказвала –  каза уж небрежно Джъд, а сърцето му се разтуптя от вълнение.

  – И далече ли е това езеро? – измърмори великанът. – Аз сега съм размагьосан, но само наполовина. Ако след залез слънце замръкна някъде извън платото, ще се вкаменя отново и ще си остана там за вечни времена.

  – Но през деня можеш да ходиш, нали? Езерото не е далече, знаеш го – вие го наричате Езеро на нимфите. А ти си голям, няколко крачки и си там! Дори няма нужда да плуваш, за теб езерото е като локва. Ще имаш достатъчно време да намериш смолата. Така няма вече да те сърби и няма да правиш този… жест.

  – Мда, писна ми все да благославям – засмя се великанът. – Изтръпнаха ми пръстите. Но ти защо ми помагаш? Ако се надяваш да ме размекнеш и да те пусна, да знаеш, няма да стане. Не мога да те освободя. Твърде много е заложено на карта.

  – А, не се притеснявай, разбирам – каза нехайно Джъд, а вътрешно ликуваше. – Ти си вършиш работата. Жал ми е за теб, пък и Джуджилейла ми е неприятна. Ще се радвам, ако се ядоса – опитала се е да ме води за носа, като че ли съм някакво глупаво бебе. Това въобще не ми се нрави!

  – Знаеш ли, всъщност се радвам, че не те убих! Ти си добро хлапе. Сега поне ще си имам компания. Слънцето след малко ще залезе. Можеш да спиш на одъра ей там. Огънят в жертвеника не угасва, подхранва се от едно езеро с мазут дълбоко в недрата под платото – няма да ти бъде студено. Утре рано ще дойде Джуджилейла и ще ти донесе храна и дрехи. Аз ще изляза при изгрев слънце. Ще оставя някой да те пази. И без детински номера, чу ли?

  Джъд кимна мълчаливо, свали зейрата си, постла я на одъра и се сви на кравайче отгоре.

  „Готово!“ каза си доволен той. „ Уредих Сабазий да се появи на Церемонията пред цялата тълпа, която ще се събере утре там. Сега трябва да намеря начин как и аз да отида с него.“

  Той погледна към триножника с кратера, от който се спускаше верига с кука накрая. После се вгледа в статуята. На колана на великана, до лабриса, имаше една свободна халка.

„Сигурно взема и кратера със себе си, в случай че ожаднее. Ето как ще се измъкна!“, си каза успокоено момчето, отпусна се и скоро заспа лек и изпълнен с необикновени сънища сън.

  Гласът на великана повече не се обади. Той също спеше.  

                                                                                                          /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=1Al-nuR1iAU

1. Патѐра  – метален, по-рядко глинен съд за религиозни обреди. Представлява плитко блюдо с дръжка с пластична украса и завършваща с глава на овен, куче или пантера. Използва се за възлияния

2. Кратер – характерен за Древна Гърция керамичен съд за смесване на вино и вода. Кратерите са доста големи съдове с широко тяло и голямо устие. Могат да имат хоризонтални дръжки, поставени близо до основата, или вертикални, издигащи се от рамото. След като са напълнени, стават трудно преносими и затова са поставяни върху триножник в средата на помещението, а разреденото с вода вино се е черпело от тях с други съдове. Изработвани са от метал или керамика и често са боядисани или изящно орнаментирани

3. Фронтон – горната част на едикула – плитка ниша, обрамчена с колони или пиластри, стъпили върху постамент, и увенчана с триъгълен фронтон. В храмовете, жилищата и обществените сгради на Древна Гърция е използвана като ниша за влагането на изображения на различни богове. В Римската империя едикулите са малки, самостоятелни култови постройки, само от едно помещение. Имат декоративен или представителен характер.

   4. Сабой – светилище на тракийските жреци, посветено на Сабазий

  5. Фригийска шапка – мека шапка с конична форма и с издаден напред връх. Носена е от древното население на Фригия – фриги, които всъщност били тракийско племе и живеели в регион в антична Анатолия. По време на Френската революция е наречена Шапка на свободата