Глава XXVIII

   Снежана изведе Тони от кабинета си. Бяха решили все пак да хапнат нещо, а пък и тя да има възможност наистина да види и да отдели време на детето си. Отдавна не го бе виждала, а сега имаше шанс за това, въпреки неудобството от обстоятелства, които го бяха наложили. Андрей ги пресрещна в коридора.

   - Здравей, Снежана! Всичко наред ли е?

   - А?- не очакваше някой пред себе си, а и не гледаше много много- Да, дааа! Защо да не е?

   - Знам ли? Умислена изглеждаш!

   - Само така ти се струва!- опита се да се измъкне тя. Не че той ѝ повярва, но беше достатъчно тактичен, за да не продължи.

   - Здравей, хлапе!- наведе се той към детето- Как се казваш?- и го разроши по главата. Харесваха децата Андрей. Или може би гласът му- не се знае, но всички го гледаха зяпнали на местата, които посещаваха заедно, когато той ги водеше.

   - Тони!- отвърна малкият и се ухили.

   - Ахаа! Значи ти си малкият принц на майка си!

   - Аз съм рицар! Не съм принц! Те са лигльовци!

   - Ама разбира се, че са! Ама и аз съм един глупав! Казвам се Андрей!

   - Здравей тогава, Андрей!- каза Тони и подаде ръчичката си, хвана неговата и се опита колкото сила имаше да я разлюшка.

   - Здраво ръкостискане, Тони! Истински мъж, истински рицар си ти! Така да знаеш!

   - Ти си приятел на мама, нали?

   - Така е! Помагам ѝ когато мога.

   - А когато не можеш?

   - Тони, миличък, така не се говори!- намеси се Снежана и отново ѝ стана неудобно.

   -Що пък не!- каза Андрей и извърна погледа си към нея, който беше доста провокативен и изпълнен с любопитство- Когато аз не мога, тя успешно се справя и сама! И майка ти е герой, така да знаеш!

   - Знам, ама не е постоянно при мене, а тати не ме гушка така, както тя правеше!- очите ѝ се насълзиха.

   - Знаеш ли, Тони! Тя го прави всеки ден по безброй пъти в мислите си.

   - Ти от къде знаеш?

   - Ей, мъник! Много работи знам аз! А за това- никога не бих се замислил! Просто съм сигурен!

   - Благодаря!- това каза Снежана сега, защото това разчете той по устните ѝ . Намигна ѝ.

   - Сега отиваме с мама да ядем! Искаш ли да дойдеш с нас?- попита Тони и го хвана за ръката. А този жест не подлежеше на отказ от страна на майка му.

   - Ако мама е съгласна?- каза Андрей, погледна я въпросително.

   - Разбира се!- каза Снежана и махна с ръка небрежно- Защо не? И тримата сме гладни! Хайде, напред!- и излязоха от управлението.

   Слави стоеше с гръб опрян в стената и свито коляно назад, когато видя Ирина да излиза от стаята. Видя и как се свлече по стената надолу. Понечи да тръгне към нея, но се спря. Отдавна искаше да говори с тази жена, но не знаеше как. От къде да започне, как да започне, как въобще да я погледне? Първата им среща никак не мина добре. Преплиташе пръсти с ръце вкарани в джобовете на суичъра.

Все пак когато тя тръгна да излиза, крачейки към него, Слави набра смелост и буквално ѝ запря пътя, като самият той залитна. Погледна я в очите, първият път не можа да издържи дълго. Пое си дълбоко въздух и този път започна.

   - Здрасти!... Аммм, така де... Здравейте, Ирина! Аз така... Искам... Аз... Таковааа...

   -Слави!- започна кротко тя и го хвана за ръцете. Погледна го с най-голямата топлина и обич, която излъчваше сърцето ѝ сега- Зная, че все още съм непознатата, все още съм само едно име, което всички свързвате с черното петно на една безхаберна жалка майка, оставила дете и съпруг. Ти се жегна повече, защото ти самият си бил лишен от майчина ласка и бащина заръка. Ти си добро момче, силен мъж... и човек с голямо достойнство. Човек с добро сърце, който обаче много пъти е бил нараняван в живота и поставян в ситуации, в които в последствие сами по себе си са те излагали в самонедоверие- Очите му се насълзиха. Опита се да отскубне едната си ръка, за да се изтрие, но тя държеше здраво и двете- А това обезкуражава, това обезсърчава. Абсолютно наясно съм, че нито една от думите, които излязоха от устата ти тогава, нямаше да бъдат изречени, ако ти самият не бе ранен така жестоко. Защото тогава щеше първо да ме изслушаш и вероятно щеше да попиташ „Честно ли е?“. Знаеш ли?... Мечтая си за деня, в който ще престана да бъда „непознатата“ и ако някога заслужа твоето доверие... да се превърна в твой приятел.

   - Но аз... Не трябваше!- изхлипа той.

   -Шшш! Тихо момчето ми! Недей... Защото точно така е трябвало да стане!- и го прегърна. Тук Слави съвсем не можа да сдържи сълзите си и те стоплиха рамото ѝ. А за първи от много време насам, духът му се поукроти, поуспокои, а сърцето му изпита чувство, непознато до сега. И както този почти двуметров мъж се извисяваше над нея- дребната малка женица, сега бе сгушен като малко дете, което моли за прошка, а получава най-чистосърдечната и безусловна обич, на която само едно майчино сърце е способно- Поплачи си... Отдушник са сълзите на неизказана тъга, било то в очите на мъж или жена...

   Постояха така по-дълго време, докато той се поуспокои. После тя го изправи и сложи ръка на лицето му и го помилва.

   - Сега трябва да тръгвам! Имам задачата да доведа един много важен човек.

   - Важен за Даничка ли?- попита все още накъсано той.

   - Нещо такова... тихо каза Ирина и тръгна към вратата. Отвори я и се спря. Обърна се към него- По-скоро... Но се възпря, усмихна се и излезе... За теб, Слави... Важен за теб е този човек, момчето ми!- и се качи в автобуса, който потегли към автогарата.

   - Радо?- повтори Дани и също си подаде ръката.

   - Точно така!- равно повтори той. Допирът между пръстите на възглавничките и дланите им, я накара да се почувства странно. Зениците ѝ се разшириха.

   - Даниии? Даника?- показа се някой из отвътре.

   - Светлине?- усмихна се тя, а събеседникът ѝ я пусна и изчезна бързичко в нощта.

   - Твой приятел ли беше?

   - Ами май?... Не съм сигурна, а и той не остана, за да разкаже. Няма значение, кажи!

   - Говорих с родителите на момиченцето. Нямат нищо против да минеш да я видиш.

   - Чудесно! Значи до в други ден! Леко дежурство, доктор Тихомиров!

   Даника постоя още известно време навън. Усещаше се гореща из от вътре, а не знаеше защо. Имаше нужда ноемврийският планински хлад да я освежи. Такава вина изпита докато беше в стаята на Мария, все едно самата тя носеше отговорност за станалото. А и това име, което изникна в главата ѝ, когато си казаха „Здравей“ с този... Радо? Какво означаваше то?

   Влезе вътре и отново отиде при Мария. Остана с нея цялата нощ. Усещаше се длъжна да го направи. На зазоряване влезе при Орлин и го подкани да тръгват към управлението, където щяха да сформират екипите за предстоящото издирване. Зарадва я, когато ѝ каза, че хората които е имал предвид, са всъщност войници, които са заявили категорично желание да помогнат с каквото и както могат- с хора и по-специфична „екипировка“.

   Навън валеше- слабо, но постоянно и мокрещо- от онзи ужким дъждец, а всъщност силно пронизващ до кокал. Орлин се обади на Снежана, за да я предупреди да събере хората, за да не губят време, когато отидат и те. Така и стана. Въоръжени с чаша горещ чай или кафе, или пък и двете, всички бяха готови, когато те дойдоха.

   - Къде е Тони?- попита Андрей- Кой ще го гледа щом ти ще идваш с нас? Защо не останеш със сина си, Снежана?

   - Синът ти е тук?- изненада се Орлин, който тъкмо бе отишъл при тях.

   - Да!- отсече тя- И аз бях изненадана не по-малко от теб, когато го видях вчера.

   - И?- скръсти ръце Орлин и я изгледа изпитателно.

   - Какво „И“?

   - Няма ли да останеш с него? И аз съм на мнението на Андрей.

   - Но аз трябва да дойда с вас, Орлине!- нервно настоя тя.

   - Трябва ли наистина,... Александрова?

   - И какво се опитваш да ми кажеш сега?

   - Да стоиш с детето си. И помощта ти от тук няма да е малка!

   - И как ще се разпределите тогава без мен?- скръсти ръце и тя и присви коляно, като започна да потропва с крак. Погледна го толкова изпитателно, че сякаш очакваше да няма възможност за ответен отговор. Опитваше се да наложи някаква тежест или надмощие, но нещо не се получаваше, безвластна бе над двамата мъже.

   - Аз и Слави!- извика Даника и сякаш в миг онемяха всички, той включително- Отиваме при Александра и Иглика!- горепосоченият се стъписа тотално- Орлин, Андрей и Данаил ще отидат при Паулина!

   - И от кога ти решаваш?- изсумтя Снежана.

   - От както говори с мен и постигнахме общо съгласие!- отсече Орлин.

   - Браво, Страхилов!- започна иронично Снежана- И ти ѝ позволяваш тя да тръгне подир две с него- и го посочи с ръка, а вие тримцата отивате за една.

   - Защото двете... както ги наричаш- продължи Даника- са една до друга, а третата е в абсолютно обратна посока и няма човек, който да познава Ягодинсаката пещера по-добре от Андрей- той самият като Слави остана изумен- Но се страхувам, че там където е Паулина, се изисква много повече мъжка сила- нещо, което аз не мога да им осигуря. За това отиват трима мъже. И ако ти решиш да дойдеш- коя съм аз, че да те спра... Но отиваш с тях! А на мен и Слави... Просто дайте едно полицейско куче!- не по-малко категорична беше Даника и тук Снежана отново се опита да репликира, но вече нямаше по какъв начин. За това просто каза:

   - Идвам!... С вас!- и посочи Андрей.

   - Хайде, разотивайте се! Хайде по колите всички!- извика Орлин- Полицай, Сръдльо, идваш ли?- подкачи я той, а Андрей се ухили. Тя го тупна с юмрук по плешката, за да му скрие усмивката и се качи в колата.

   Слави седна като шофьор, а Дани до него отпред, което също го изненада. Беше решил, че с оглед на изминалите събития, тя няма да има желание да се доближава до него, но днешните ѝ действия и поведение я показаха в съвсем друга светлина.

   Неловка бе тишината в началото. Дори кучето бе облегнало муцуна на нейната седалка и не издаваше звук, освен разбира се изплезеният език, с който примляскваше от време на време.

   - Даничка? Уффф! Тъй де, Дани!- тя се усмихна- Кажи ми честно!... Кучето заради мене ли го взе? Страх ли те е от мене?- и я гледаше с очакване. А Даника-избухна в смях- Това пък к‘во трябва да значи?- съвсем се слиса той.

   - Аз хапя по-силно от кучето! Не се притеснявай!- още се хилеше тя- И ако то е тук, за да пази някой, което не е така, но все пак- пое си въздух- То ще да е заради теб, теб ще пази, ако се наложи и от мен дори!- и той се опита да се разсмее, но се получи доста като че ли насила, но беше нервен и вече абсолютно не знаеше какво да очаква- Даничка ми харесва... Но ако така ме наричаш само и единствено ти! Нали?

   - Да... Да... Добре, Даничка! К‘вото кажеш!

   - Знаеш ли?- пое си дълбоко въздух тя и издебна, той да погледне нея, встрани от пътя, за да го види и тя и да срещне отново истински очите му- Онзи ден аз не трябваше...

   - Даничка, недей!...

   - Не! Аз трябва и искам да ти се извиня!

   - То няма за к‘во, наистина! Всичко е наред... Дивачке!

   - Оуу, значи агресивното ми поведение си имало прякор?- пошегува се отново тя.

   - Не, за агресивното ти поведение си има причина и част от нея ти припозна в мене тогава. И много искам да разбера защо!!!- вече бе придобил повечко кураж. Тя наведе глава.

   - Защото очите ти...

   - Даничка, погледни ме!- поколеба се, но вдигна главата си- Смяташ ли, че аз имам близнак?... Ама честно!- тонът му беше изключително сериозен и ако до преди малко, всичко се изви на майтап от нейна страна, то сега далеч не можеше да си позволи същото поведение.

   - Имаш!- отсече също толкова категорично тя.

   - И в оная нощ ти си видяла мене... в него.

   - Вероятно е така! И казвам „вероятно“, не защото все още се съмнявам в теб, а защото аз самата не помня тая нощ. И не знам дали искам, но знам, че трябва да си я спомня. Защо ме изплашиха очите ти?... Защото неговите са същите!- замълча за секунда- Не! Излъгах те! Не са! Защото тези, които ме гледаха тогава, ме гледаха със злоба, презрение и похот- те просто гледаха парче месо, а за голямо съжаление изникват всеки ден в главата ми, придружени от глас на рев подобен- кървав, раздран и ранен. Но не ти си бил с мен... Не и тогава. Защото тия двете очи, които сега гледат мене повече от колкото пътя- те са топли. Диви са- признавам, но са искрени. В тях няма злоба, само... тъга... Сега, утре, че и после. Но тя ще премине. А аз съм част от това. И знам, че ще се случи!- Слави отново подсмърчаше. Но вече знаеше, че онази неговата приятелка е някъде там и е близо денят, в който ще се покаже.

   - Дай лапа, Даничка!- и той протегна ръка. Тя плахо сложи нейната отгоре. Но допирът на тази близост я накара да се усмихне.

   - Кучето е заради Алекс, не заради теб или мен! То може да надуши оная гадната смрад, миризмата, с която са намазани те и местата около тях!- това съвсем му вдъхна увереност.

   - Коя или кой е Алекс?- попита Слави.

   - Александра- момичето, което е някъде до „Орлово око“. И същото това, което вече не вярва в себе си!- Дани въздъхна и тръшна ръце в коленете си.

   - Ама тиии... Усещаш ли ги?

   - Нещо такова!

   - А ... как стигна до тука? Как се оказа в болницата, тука в Смолян, абе изобщо как?...

   - Помня себе си в гората до пътя, кола пред която изскочих, сирени, които последвах и хората, които срещнах след тях...

   - А преди това?

   - Нищо! Абсолютно нищо! Всичко се връща като спомени, като скъсани картинки или разбъркан пъзел. Онази нощ и всичко преди нея... Нищо не помня!- Това малко го жегна и му пролича, но и тя нямаше много какво да направи сега.

   - Знаеш ли? Никол иска да те види, Слави!

   - Момичето, което спасихме онзи ден?

   - Ааа, значи нея я помниш? Помниш човека зад името!- той зацъка с уста- Както и да е! Вчера бях при нея и тя наистина иска да те види! Не я разочаровай! Нали?

   - Нали!- отвърна полугласно той- Ето, стигнахме!

   - Славиии?

   - Добре де! Ще ида да я видя!- Даника се усмихна доволна и слезе от колата- И сега?

   - Сега... Пускаме Черньо и ние след него!

   - Черньо?- засмя се Слави- Голямо въображение, няма що!- кучето излая.

   - Недей, защото той явно харесва името си!- и тръгнаха.

   Двамата вървяха на около метър разстояние един от друг, а кучето ходеше на зиг-заг около тях. Дъждът тук беше още по-силен. Извадиха и дъждобраните. Беше кално и хлъзгаво. От рампата на „Орлово око“, се спуснаха по диагонал надолу по стръмнината в непосредствена близост до пропастта. На две-три места мярнаха военни джипове. Явно наистина бяха по следите на всички момичета.

   - Какво е това на врата ти?- попита Дани.

   - Кое?- и се опипа- Ааа! Пфф- една дрънкулка, която ми даде една... Абе- глупотевини, за да ме пазела, ама аз не вярвам на тия работи много, врели-некипели.

   - И все пак я носиш! Може ли да я видя?- той я свали и ѝ я подаде.

   -Я гледай ти! Прабългарското слънце, издълбано в черупка на мида. По-точно в слюдестата вътрешна част.

   - К‘во?- учуди се той- Я дай да видя и аз!- и си даде сметка, че до тоя момент не го беше виждал.

Как всъщност знаеш това- учила си го де, ама не помниш нищо от миналото назад за себе си и хората около теб, а това го помниш?

   - Не знам, Слави! Явно човешкият мозък е кутия, която ако бъде наранена по някакъв начин, „забравя“ за раната, докато не бъде „готова“ тя да бъде отворена отново...

   - Сложен е за мене тоя език, ама... И както беше тъй облачно и черно, така успяваше и да види как когато светлината го обръща, медальонът си сменя цветовете- на всеки лъч... Кучето излая. Спря се. Заслуша се. И хукна... И те двамата след него...

   Обстановката в колата на четворката беше тегава. Снежана продължаваше да пуфти и да се цупи, и да търси по-удобно място върху задната седалка за седалището си. Сега ѝ се струваше доста тясно. До нея беше Ямурлийски- може би с идеята, че само той няма да си го отнесе.

   - Александрова, място не си намери, бе жена!- подкокороса я Орлин.

   - Ще ти дам аз на тебе едно място! Аз тука явно съм лукова глава, не началник.

   - Шефе!- извъртя се към нея Андрей- Кажи честно? Не трябваше ли да останеш при Тони?

   - Тука е опасно за него!- сопнато отговори тя, все още ококорена, заради начина по който именно този човек си позволи да се обърне към нея.

   - Тука-да! А там? С тебе?

   - Целият град, цялата тая ситуация имам предвид!

   - Или те е яд на баща му?- продължи Андрей.

   - И на него, и на мене си, защото сега само си го подхвърляме.

   - Така де, да беше останала тогава!

   - Стига!- кресна тя- Стига, Андрей! Престани! Сега е в управлението с Пламен и една колежка!- Орлин я погледна косо в огледалото за обратно виждане и спря колата в края на паркинга. Снежана излезе, тръшна вратата и тръгна с бърза крачка към моста над реката. Андрей я догони. Хвана я за ръката, тя се тръсна и се отскубна от него и тръгна още по-бързо.

   - Ей!- хвана я вече по-здраво и я обърна към себе си, като я държеше за китките, даже леко я разтърси. Гълъбовите ѝ очи бяха премрежени в солен разтвор- Престани да се съмняваш в себе си!- започна равно и бавно той- Довери се на хората около теб! Не си сама! Никой не те упреква... Никой, освен ти самата! Синът ти те обожава. Ти си неговият смел герой! Ти, а не баща му! Но му дай вниманието си! Дай му себе си, за да продължи да вярва толкова силно, колкото сега. Докажи на всички, че са сбъркали, като не са го дали на теб!- тя се разплака.

   - От къде знаеш всичко това?

   - Едно ходене до дамската тоалетна в заведението е предостатъчно време за един „разговор по мъжки“! И знаеш ли? Той не оправдава баща си, но оправдава теб! Събери се и направи така, че да продължи да го прави!- и я пусна.

   - Андрей!- изхлипа тя, той се обърна, а тя го прегърна и заби глава в рамото му. Стана му неудобно, но и той ѝ върна със същото. Орлин и Данаил гледаха отстрани.

   - Шефе, к‘во става тука бе? Това е чудо! Какви са тия емоции и земетръси у шефката?- Орлин се обърна и леко се подсмихна.

   - Човешки, Ямурлийски!... Човешки...

   Минути по-късно и четиримата вървяха към входа на пещерата- така нареченото „Пещерно жилище“. Орлин бе разпоредил да отменят туристическите посещения за деня.

   - Андро?- извика някой- К‘во правиш тука бе? Отдавна не съм те виждал!

   - Илко!? Ааа... Ще влизаме в пещерата. Помагам на полицията сега заа...!

   - Знам, Знам! Ако имате нужда от още един, казвай!

   - Я ми дай още две екипировки.

   - Ей, да не минавате през „Мечата лапа“?

   - Не знам, Илко! И от там може да се наложи да минем!- погледна го многозначително, което бе достатъчно, за да не пита повече.

   - Добре, добре! На слука! И да не изгоните съселите, ей?- и се отдалечи.

   - Андрей!- побутна го Орлин- Какво имаше предвид той с тая „Меча лапа“?

   - Това е пропаст! И съдейки по нашия човек- би било много удобно място да скрие някой там.  Трудно достъпно и зверски опасно.

   - Значи... там ще е!- зацъка Ямурлийски- По закона на Мърфи, всичко трябва да е най-трудно и най-гадно!...

   - Давай, давай, Данаиле, не се вайкай!- побутна го Александрова.

   - Ооо, шефке, ти се върна!

   - Сега ме слушайте много внимателно!- започна Андрей- В краят на „Пещерното жилище“, от където ще влезем, има метална решетка, която пази туристите от пропастта, а от другата ѝ страна е мястото, където „свършва“ пещерата за туристите и има още една решетка. Заключени са с по три катинара. Има едно единствено място от едната страна на пропастта, което с широчината на половин стъпка. Аз не съм алпинист и определено, не съм Слави. Ще екипирам нас тримата, а Снежана ще наблюдава и осветява. И ако- спря се- Когато я намерим, ще преценим как да действаме, но за всеки случай, помоли своите военни приятели- гледаше Орлин- да ти осигурят джип с теглич пред входа. И каквото ви кажа, това ще правите и ще ме слушате! Разбрахме ли се?- изгледа всички един по един.

   - Да!- в един глас му върнаха те.

   - Добре тогава! Да се залавяме за работа!

   Андрей овърза мъжете с въжетата и влязоха вътре. Снежана вървеше зад тях. Кола също бе осигурена за входа. Данаил не беше влизал тук до сега, но му се стори доста интересна и някак си мила картинка- очертани огнища, прецизно подредени камъни, очертаващи стаи, хвърлян лимец на места за хранилка на симпатичните малки гризачи, които бързо, бързо се скриха от натрапниците. Стигнаха до металната решетка. Андрей отключи катинарите. И се обърна към останалите.

   - Сега, ще закача себе си за Орлин, а той ще закачи Данаил. Орлине, ще ми отпускаш бавно въже, за да се опитам да стигна колкото се може по-далеч. Ти ще даваш опора на Орлин, а ти Снежана ще осветяваш ниско долу. Включете си челниците! Разбрахме ли се?- отново всички кимнаха, но той задържа допълнително погледа си върху нея- Тръгвам!

   Той запристъпва бавно напред и хвана страничната обиколна линия на пропастта, за да стигне до дясната страна, където беше тази теснина с възможност за стъпване- „Мечият нокът“- шегуваха се водачите по между си. Андрей стъпваше доста уверено. Стигна до теснината.

   - Орлине, отпусни ми малко повече въже! Ще клекна и ще се наведа по-долу.

   - Внимавай, момче, чуваш ли ме?- отвърна му той- Александрова, какво правиш ти бе?- тя почти се беше излегнала на камъка и от раменете напред стърчеше към дупката- Ти слушаш ли някого изобщо, бе жена?

   - Осветявам пропастта!- иронично му отвърна тя.

   - Не съм чул Андрей да ти дава такава поръка.

   - Още малко, Орлине!- извика Андрей- Мисля, че видях нещо.

   - Паулинааа!- не се сдържа Снежана и извика. Ехото, което се върна беше много силно, а тя се издърпа още напред- Паулинааа!

   - Аз... Тук... чу се отговор именно с помощта на ехото. Андрей го усети и насочи челника си натам. И пет-шест метра надолу в пропастта, върху два дебели пирона- един върху, който тя стъпваше, и един , за който бяха вързани ръцете ѝ, успя да я види.

   - Дръж се, момиче!- извика той- Орлине, налага се двамата с Данаил да ме удържите, за да се спусна!

   - Добре!- отвърна той- отпускам още въже. Държим те! Няма страшно!

   - Андрей започна да се спуска към нея. Лицето ѝ беше черно, само очите ѝ се различаваха върху него. Андрей опираше стабилно краката си в отсрещната скала. И тъкмо я достигаше, когато Орлин изкрещя.

   - Неее! Снежанаааа!- и само бързата му реакция, я остави жива, но ситуацията съвсем се оплеска. Той отърва въжето на Андрей, съответно той самият полетя надолу и подмина момичето, само Данаил сега ги удържаше, защото с една ръка Орлин беше успял да хване Снежана за глезена, а с дугата държеше въжето.

   - АААрррр!...Какво правите там, бе? Разкрещя се Андрей!

   - Ситуацията излезе малко извън контрол!- извика му Орлин- Дръж се момче, ще те издърпаме!

   Данаил се беше изтеглил максимално назад и един поглед от началника му, бе достатъчен, за да извика помощ от вън. За щастие те бяха подготвени и чакаха. Вързаха за Данаил още едно въже, а него за теглича. Отидоха да помогнат и на Орлин. Ръката му омаляваше, но не изтърваше Снежана. В крайна сметка я издърпаха и я изведоха навън. А с включването и на колата, успяха бавно да издърпат и Андрей, а докато се изкачваше, той освободи и момичето и я върза за себе си. Сега обаче оставаше да я прехвърли на тях. Когато показа главата си над пропастта, Андрей извика:

   - Орлине! Ти си човека пак! Разтегни се колкото можеш! Развий втората кука от въжето и се опитай да я стигнеш. Аз ще я избутам към теб! Нали, Паулина?- тя кимна- Закачи я за кръста ѝ! Като теглите нея, аз ще се издърпам успоредно. Но бавно... Моля ви- много бавно!

   Този път всичко мина гладко- доколкото можеше да се опише така, спрямо създалата се ситуация.След петдесет минутна борба, всички бяха навън. Линейката отведе Паулина. Снежана се доближи до Орлин, сложи ръка на рамото му, но той рязко се отскубна от нея и с най-голямата сила, която имаше сега- изтряска капака на колата с две ръце. Дори един от войниците инстинктивно докосна оръжието си, а той се отдели и отиде към реката. Кривна към заведението отсреща и влезе в тоалетната. След това отиде под моста и седна до реката. Заби юмруци в земята. Андрей се доближи до нея.

   - Осъзнаваш ли какво направи всъщност?- и закрачи към него, но Данаил му направи знак, да не ходи веднага там.

   - Ама... Аз... И тук тя остана тиха и безмълвна...

   Кучето се стрелна бързо напред. Лаят му се очести по пътя, а те бягаха зад него. На най-отвесния рид, то се спря, дори леко занесе задницата си. Погледна към тях и извърна глава.

   - Ето я!- извика Слави- Виждаш ли дупката в скалата?

   - Да!?- каза Дани.

   - Сега се огледай за дърво!- по здраво и дебело. Тя се ориентира бързо и избра най-удобното за целта- Добре! Ще се завържа на „гащи“ през кръста, а ти ме завържи за дървото. Пет метра аванс, би трябвало да ми е достатъчен. Помниш ли как се прави примката?- тя се усмихна. Сръчно я сглоби за отрицетлно време- Даа, явно помниш!

   Слави закрачи по ръба на рида. Бавно тръгна към нея, вече навлязъл в отвеса на скалата. Тя беше сгърчена на кълбо. Той стигна до нея, но погледна към Даника, за да му припомни името ѝ.

   - Ей, Алекс?- тихо извика той- Александраа?- тя бавно изви главата си към него- подай ми ръка, момиче!- тя поклати глава в отрицание- Давай, няма страшно ще те хвана!- и протегна ръка към нея.

   - Не, не мога!- изхлипа тя и отново сви глава!

   - Александра!?- извика Даника- Александра, погледни ме! Виж ме!- тя се обърна- Точно такаа, браво момиче! Хвани ръката му! Той е там, за да ти помогне!

   - Не мога!- извика вече с рев тя!

   - Виж ме! Хубаво ме виж! Виждаш ли лицето ми? Как ти се струва, а?- нахъса се Даника- Много е красиво, нали- той ми го причини! Същият този, който посегна и на теб! Но ти си по-силна от него... Бъди по-силна от него! Хвани ръката му и ела при мен! Не му позволявай да те пречупи! Той няма власт над теб, а само над страха ти! И повярвай ми- умело си играе с него!- Слави я изпиваше с поглед сега. И думите ѝ много му напомниха за някой... Не му позволявай! По-силна си и много добре знаеш това! Хвани ръката му!- Александра отново се обърна към него и го погледна. И когато най-сетне се довери на погледа му, протегна ръката си напред. Слави се доближи и я върза за себе си.

   - Сега ще се оттласна от скалата! Не се страхувай!

   - Кракът ми... изхлипа тя и с неистови усилия го повдигна. Глезенът ѝ беше почти смазан.

   - Добрее! Сега ще го притегля внимателно, ще го кръстосам върху другия и ще те вържа. Разбираш ме, нали?- тя мигна в знак на съгласие и той го направи, тя плачеше от болка- Ще броя до три и ще се оттласнем от скалата. Готова ли си? Еднооо... И се изстреля от нея, а тя изпищя. Прехвърли я на   Даника, когато стигнаха до безопасна позиция и той се развърза.

   Даника я притегли към себе си и я облегна на коленете си. Сви болният ѝ крак. Затвори очи. Алекс отново изкрещя от болка. Хвана с ръка глезена ѝ и го стисна. Шейсет секунди виковете бяха жестоки- ранено животно в битка за себе си. Слави се разчуства отново. Никога не беше виждал такова нещо. Пусна я. Отвори очи и му кимна да дойде към нея.

   - Отсреща има кола! Заведи я при тях, Слави! Те ще извикат линейка!

   - Даничка, добре ли си!

   - Да, да, нищо ми няма!- той я вдигна и тръгна към джипа.

   Даника се изправи. Зави ѝ се свят. „Не съм ти приятел... Няма да бъдеш красива за никой... Не се дърпай, кукличке... Но и враг не съм ти... Конски тропот, силен хват, пещера... и тя лежи сама...“ Кучето се разлая силно и тръгна напред. Слави се обърна и направо пребледня. Затича се веднага натам. Но някой го беше изпреварил. Тя се беше подхлъзнала, ходейки с препъване на крак един пред друг., а калната диря приличаше на полу-отворен цип. И падна от скалата. Но наметката, с която беше облечена, се беше закачила на един стърчащ клон, не много надолу. Той се изтегна и я издърпа. Главата ѝ се въртеше, а погледът ѝ мътнееше. Не можеше да застане на едно място, но лицето... това лице, тази топла усмивка... Той я полежи на земята.

   - Ни... Никола?- прошепна тя.

   - Здравей, Дани! Отново се срещаме...

   - Даничка, к‘во ти има, бе момиче, как си?- Слави дори леко избута войника, а инстинктивно, може би неосъзнато, тя го хвана за ръката, за китката.

   - Дерящият глас е параван... Прикрива го... Медальонът... Цветето... Фигурката... Ирина, каза тя докато гледаше Никола.

   - Какво говориш, Даничка?- толкова страх го беше за нея сега, че ревността беше отстъпила. Какво се случваше? След около десетина минути, тя дойде на себе си.

   - Добре съм! Вече съм добре... Моля те, помогни ми да се изправя, Никола!- тя се подпря на него, а Слави леко се подразни- Слави, запознайте се! Това е...

   - Никола... вече разбрах!- каза той и подаде ръката си.

   - Преди време, той ми помогна!- продължи тя.

   - Аз на теб или ти на мен?- усмихна се той и вдигна крака си, вълнението му беше голямо- Дани, здрав съм, нищо ми няма. След онази вечер, след срещата ми с теб, аз сякаш оживях наново. И сега нося- подръпна камофлажната риза- униформа? Не знам какво ми направи, не знам как го направи, но ще ти бъда благодарен цял живот и вероятно няма да намеря достатъчно добър начин или нещо, с което да ти се отблагодаря.

   - Ти вече го намери, Никола! Кой спаси живота ми преди секунди?- очите му се напълниха.

   - Какво стана? К‘ви бяха тия думи? Как падна?- прехвърли погледа ѝ върху себе си Слави.

   - Думите на скъсаната верига на паметта ми. И знаеш ли? Много болезнено се свързва ново парче от веригата. А как боли? И как ме обърква още... Горещата каша в главата ми измръзва изведнъж и аз губя себе си... Никола е част от „новата“ ми памет.

   - А сега добре ли си?- отново не му обърна внимание Слави.

   - Оправям се... Ще ми донесеш ли малко вода, Никола?- той изхвърча.

   - Слави, този човек е свързан с първата нова нощ от непознатото ми аз. Защо се държиш така?

   - Аз... стисна устни той- Защо ли, наистина?... Добреее, важното сега е, че ти си добре, момичето е добре и изобщо всичко свърши добре!- Дани се изправи вече сама и го погледна. Когато го направи, лицето ѝ поруменя, задави се сложи ръце върху него.

   - Какво има, Даничка? Пак ли?- тя си поклати главата в отрицание- Какво става, кажи ми! Моля те!

   - Слави... Коя е баба Нада?...