Глава XXX

   Дани се качи в колата и зачака Орлин там. Той се изстреля като торпила от пейката, подхвърляйки ключовете в ръката ѝ и се изпари право нагоре по стълбите към кабинета си. Почти блъсна вратата, за да влезе, събори една от папките по рафтовете, разрови и разпиля всичко в нея, но измъкна снимката от един от джобовете. Захапа я през плика, в който беше увита, за да метне чантичката с документите си през якето. Слезе долу и се качи в колата. Малко изтряска вратата, когато влизаше. Седна на шофьорското място и наведе леко глава. Въздъхна тежко и замълча. Тя просто го гледаше. След някоя минута, прокара ръце през лицето си, сякаш за да избърше мислите, които сега обитаваха главата му, вкара ключа в патрона на ключалката и запали.

   Светлините на светофарите и автомобилите насреща сякаш не му правеха впечатление- ням звук и сива светлина бяха сега те пред него. Може би се стресна от думите ѝ, може би инстинктивно настръхна от присъствието му, а може би отново усети как безсилието се приплъзва по тялото му...

   - Ще стискаш ли още този плик?- изненада го Дани, като го изведе от инерцията му- Почти го скъса, така че или го изяж, защото явно ти е вкусен, или поне беше в началото, или ми го дай, ако това в крайна сметка е решението ти?!

   - Какво?- трудно отреагира той.

   - Искаш ли да видя снимката?

   - Ох... Да! Давай!... Добре... Дръж!- тя приплъзна пръстите си над неговите, за да я вземе и ги сключи като кука заедно. Това определено го изненада. С другата ръка изхлузи снимката от плика и я обърна срещу себе си.

   - Това момче... Докосна с пръсти очите на снимката- Аз май го познавам?!- и стрелна поглед към Орлин, чакайки потвърждение.

   - Ти ще ми кажеш това! Като за начало- същият този човек ли видя онази нощ, когато си разбрала за Мария?- Даника приближи снимката по-близо до лицето си.

   - Ами... Странно е...

   - Какво имаш предвид?

   - Този когото видях, много прилича на момчето от снимката в ръката ми, но... Не! Иска... Сякаш се старае да прилича на него и все пак... Сърцето и главата ми не реагират на снимката, но реагираха на човека пред болницата онази нощ. Защото точно когато стиснах ръката му се сетих за баба Нада. Има ли някаква логика изобщо, в това което ти казвам?

   - Не можеш да си представиш колко!

   - Амиии... Запознай ме! Запознай ме с човека от снимката!- Орлин въздъхна. Не беше сигурен как ще ѝ се отразят следващите му думи, но реши все пак да не ѝ пести нищо и продължи.

   - За съжаление това момче от портрета пред теб, не е вече сред живите. Не е... И то отдавна... Всъщност- искаш ли да продължим горе, защото пристигнахме?

   - Да, добре!

   Слави и Андрей седнаха на столовете в коридора. Първият въртеше глава в двете страни, може би с цел да прогони мислите си. Андрей го погледа такъв известно време и не издържа.

   - Стига, братле! Спри се!

   - Не мога, Андрейкааа, не мога!- обърна се към него с присвити в снопче пръсти, сякаш пояснява нещо- Знаеш ли колко хубаво ми стана, когато бяхме двамата с Даничка в колата и когато разбрах, че не ме гледа вече по оня начин- така де, с ножицата насреща? После тия въпроси за старата- гледай с‘я даже като дърта баба всезнайка и аз ти обяснявам на тебе... както и да е... А и войничето...

   - Войничето?- повтори Андрей.

   -Да, бе! Макар, че признавам- пичага излезе! Отдръпна се когато трябваше, ама на- пак се подразних. Даничка се държеше с него толкова... мило.

   - Абе, човек- още ли не ти е ясно, че тя попринцип е страшно мил човек и колкото и да не го помни, това го носи в себе си и ѝ идва из вътре.

   - Така е, Андрейка... Ама и аз съм един тъпанар... Тя щеше да падне от скалата, а аз...

   - Той я е спасил?- провокира го Андрей.

   - Ей, нищо от тебе не мога да скрия!

   - А трябва ли?

   -Много добре знаеш к‘во ми е мнението за „скришка-мишка“ историите, ама тия тука около нас само така играят и нещо вземам да прихващам, инак... Не са ми по вкуса!- Андрей сниши тон, наведе се по-надолу от Слави и го погледна.

   - Боли те, нали?

   - Абе, братле...

   - Вече усещаш, че тя няма да се върне, като момичето, у което предизвикваше вълнение и я караше да бъде дръзка, провокирайки самият теб? Знам, че го знаеш! Но пак ще ти кажа- дай ѝ време! Човек! Два-три часа в оная проклета нощ, са взели от нея повече, от колкото нормален човек може да поеме, преживее, или преглътне. Дай ѝ свободата на времето. Тя ще го оцени! Не я губи, като я притискаш! „Дивачке“- помниш ли? Имаше защо тя да заслужи прякора си. Позволи ѝ го! Кажи си честно! Не войникът ти е бил проблемът! От друг ти я ревнуваш, нали? Друг те тебе дразни още от ден първи, нали?

   - Ами ти, бе, Андрейка?- обърна разговора Слави.

   - Какво аз?

   - К‘ви са тия въртоления около полицайката?

   - Само помагам!

   - Да, бе, да! Тука корабчета минават ли?- и подръпна клепача си.

   -Оххх! Невъзможен си! Добре, де- привлече ми вниманието! Какво да направя? А и ми е жал за малкия. Не заслужава да е разкъсван между две страни, заради неразбирателства и чепати характери. Дете е, малък е, за да разбере каквото и да е сега.

   - Аз не бях ли?- Слави зацъка с уста- Той поне има родители. Не са заедно, ама ги има! Не е захвърлен сам като куче пред нечий праг!

   - Слави? Андрей? Здравейте, момчета!- двете дами стояха пред тях. Едната се усмихваше, а другата трудно се осмеляваше да гледа в очите.

   - Ирина?- започна Слави- От къде идваш?

   -Не от много далеч... Доведох един скъп за мен човек и много добър приятел. Запознайте се! Янина?!- обърна се към нея и я подкани с поглед да подаде ръката си- Това е Слави, а това е негов също толкова добър приятел- Андрей!

   -Здр... Здравей, С... Слави!- доста плахо и притеснено започна тя. Даже се стресна и леко отдръпна назад, когато ръцете им се събраха, даже ѝ се стори, че през ръцете им мина ток- Ан... Андрей?

 - Здравейте, Янина!- отвърна Андрей.

   - Здравей!- повтори разсеяно Слави, който все още беше афектиран от станалото.

   - Какво Ви води насам?- продължи Андрей.

   - Аз... такова... на „Вие“... абе не съм свикнала. А и чак тъй изискана не съм! Неудобно ми е някак си, момче!- и треперейки сви и сгърчи назад хванатата на опашка коса и отново сведе поглед.

   -Той Андрейката си е такъв... един. Как му беше думата- и го погледна провокативно- като кавалер, ама на "чужбински '... Ееее, а? Джентълмен! Тъй беше, да!- Андрей го сръга, за да млъкне, но знаеше, че това поведение на Слави означаваше само едно- него го беше страх!

   - Аз пък съм далеч от...- за секунди Янина замълча- кралица, или пък принцеса, тъй че може и без!

   - Отдавна ли се знаете?- попита Слави.

   - От има- няма деве...т-двайсетина години!- отвърна му Ирина.

   - Браво, браво! Такова приятелство- здраво ще да е! А как се запознахте?- продължи той. Тук Янина сякаш се присви на две.

   - Слави?- приближи се Ирина до него и започна тихо и равно да шепне- Нощите селски, посрещат изпадналите в беда същества човешки, без да ги съдят за техните грешки! И знаеш ли- не създават дискомфорта на градското клюкарско любопитство с въпроса „Защо?“ и „Как?“ Аз просто бях първа нас прага си в една такава тъмна и дъждовна селска нощ!

   - От същата такава, от която избяга, нали?- ледено и тихо ѝ върна Слави, като отново успя да отхапе болезнено от спомените ѝ.

   Орлин живееше на третия етаж и определено не беше фен на асансьорите. Двамата се качиха по стълбите. Неговият апартамент бе почти срещу тях и беше втори от шестте на етажа. В края на коридора имаше някой. Дани не обърна внимание, но на него му направи впечатление. Човекът се бе облегнал на стената, присвил и опрял крака си на нея и пушеше. Стори му се, че му привлякоха вниманието, когато се качиха. Умишлено се забави с ключовете и ги развъртя в ръката си.

   - Много са, а?- усмихна се Дани.

   - Какво да ти кажа- започна с по-силен глас той- Много врати, много ключове!

   - По-важното обаче е да знаеш кой за къде е!- отвърна му тя, като забеляза разсеяния му поглед в момента- Кого гледаш?- също леко извика и тя подразнена.

   - Даника???- чу се глас зад нея, а Орлин я извъртя до себе си и тя застана с лице към него. Но тя познаваше този човек и определено се зарадва, че го вижда.

   - Бояне?!

   - Наистина си ти, Даника!- изпълнен с щастие отговори човечецът, което поуспокои Орлин. С още по-треперещи ръце ѝ подаде ръката си.

   - Бояне... Ти... Ме виждаш?- все още изумена заекваше Дани.

   - Виждам те, Даника! Виждам теб и всичко, и всички наоколо. Знаеш ли? В последния ден, в който се видяхме... хммм, виж сега даже как ми звучи- онзи- там на стълбите в болницата, така де- на следващото утро, осъзнах, че това което гледам през прозореца, аз всъщност наистина го виждам. Още не мога да повярвам, още не мога да свикна с това!- полицаят се прокашля.

   - Здравей, Орлине!- каза Боян и подаде ръката си, а отсрещният се стъписа.

   - Ти... Вие... От къде се познаваме?

   - Помисли си, господин полицай! Разчовъркай главата си! Погледни ме, хубаво ме виж- изпълнени освен със сълзи, вече и със светлина очите ми, погледни в тях- виж ме и уверявам те- ще се сетиш кой съм аз?-Като теле в железница- така го гледаше Орлин сега. Но секунди по-късно сякаш влакът изстърга и подпали релсите, като наби спирачки и опря острия си нос в човека отсреща. Той се ококори.

   - Бележките?- тихо промълви Орлин- Ти си господин „Б“?

   - Ето, видя ли? Сети се!

   - Но вие се познавате?-включи се Дани.

   - До този момент- само на хартия!- добави Орлин.

   - Как така?- продължи тя.

   - Дани!- намеси се Боян- Сега не е моментът за това! Има кога да се уточните и да си разкажете! Аз дойдох да се сбогуваме!- хвърли като бомба в пространството той.

   - Но как така?- изхлипа тя.

   - Вече нямаш нужда от мен, мила... А аз... Аз имам нужда да опозная цвета на Света отново. И ще ми трябва време... Много време. Знаеш ли? Стоях там в ъгъла до прозореца и чаках. И когато се появи, бях сигурен, че си ти! Но ме беше страх... Ала когато проговори... Този глас- толкова топъл, тъжен и нежен едновременно, ме накара да се осмеля да дойда при теб!- очите ѝ се напълниха- Да, много по-лесно щеше да е, просто да си тръгна. Но ти си човек, който не заслужава подобно нещо.

   - Защо си тръгваш? Помогна ми толкова много! Нима няма да се видим отново?- тя протегна ръце към него.

   - Може би в друго време и на друго място, Дани! Но сега трябва да тръгвам!- тя се хвърли и го прегърна. Заплака- Не така, дете! Даника вече си достатъчно „будна“, за да нямаш нужда от мен. Стъпи и с двата крака в правилната посока и вече се държиш уверено права. Сега ми позволи аз да открия с какво съм полезен на този свят!

   - Те те очакват!- едва доловимо каза тя.

   - Не те разбрах?- попита Боян.

   -Направи ми една последна услуга, моля те!- хълцаше тя, а Боян бавно я връщаше в ръцете на Орлин.

   - Кажи ми, Дани, какво мога да направя за теб?- слизайки вече по стълбите, като мушна незабелязано нещо в джоба му.

   - Тръгни към морето! Само за това те моля... Нали?- и скри глава в яката на якето на Орлин. Дълго време стояха прави до вратата, с ключ протегнат към ключалката. Когато най-сетне тя се поуспокои, влязоха вътре. Остави я да седне на дивана и отиде да налее вода.

   - По-добре ли си?

   - Да, Орлине, благодаря!

   - Отдавна ли го познаваш?- все още несигурно попита той. Беше седнал на земята до нея.

   - От нощта на новото ми „Аз“. Той беше моя сянка. Сякаш ме насочваше в действията ми. Парите в палтото, бележката Асиана- не, че Орлин знаеше за кого точно говори тя... Той ме накара да си я спомня, без дори да осъзнава, че ме изпраща при собственото си семейство. Орлине, той не ги помни!- заби пръсти в кожата на дивана и прокара ноктите си по нея- Не знае, че има син, който копнее да го види, жена, която тръпне да го прегърне и брат, който иска прошка. А до скоро беше и сляп.

   - Но вече не е!- усмихна се той и я погледна право в очите- Вече не е сляп, Даника! А съм сигурен, че ще те послуша и ще иде до морето. За него ти си чудо, Дани! А вероятно и спасение!

   - Аз за него, или той за мен?

   - Ти знаеш най-добре!- и протегна ръце към нейните.

   - Мога ли да те помоля за нещо?- прошепна тя.

   - Само кажи!

   - Имаш ли уиски?- той се подсмихна и се изправи.

   - Лед?

   - Не! Чисто и двойно!- той се завъртя бързо, за да скрие очарованието, което се засилваше с всеки изминал ден. Това го стопляше, но и го плашеше, защото не знаеше как е редно да реагира или постъпва спрямо нея, но нейното присъствие му даваше сила. Отиде до кухнята, отвори малко дървено чекмедже, което явно беше „барчето“. Инстинктивно бръкна в задния джоб на дънките си. Напипа листчето. Изтупа бутилката на плота, тя даже леко се килна, но нямаше търпение...

„Идва краят! Пази я! Б.“

   Отвори бутилката, наля в чашата и след това я надигна. Отпи две-три здрави глътки. Запари и залютя точно колкото и както трябва. Върна се и този път седна до нея. Тя го изпи почти на екс. Остави може би глътка на дъното.

   - Как си?- попита той.

   - Изгубена... Амммм... Разкажи ми за снимката!

   - Следите на това момче изчезват в морето.

   - Какво имаш предвид?

   - Че може би... само може би си познавала и него. Мяркала си го в коридорите на университета, но той сякаш остава в сенките им до средата на втори курс.

   - Какво се случва тогава?

   - Появява се... Радо. Същият този, който си видяла пред болницата преди две нощи. Все още са само догадки, но сме почти сигурни, че е откраднал самоличност и е довел една майка до прага на лудостта!- тя го гледаше право в очите изключително съсредоточена. А някъде в погледа ѝ се прокрадна гняв.

   - Всичко това означава, че като- замълча- Ако го видя следващ път, аз трябва да се пазя от него?

   - Точно така! И ако нямаш против, нека тези стени бъдат твой... твое убежище... поне за известно време.

   - Добре... Тъй да бъде!- плесна с ръце върху коленете си и се изправи.

   - Нещо лошо ли казах?- леко се надигна и той.

   -Не, Орлине! Няма нещо, което да правиш спрямо мен и аз да си позволя да нарека „лошо“. Напротив! Имам усещането, че на моменти злоупотребявам и с теб, и с колегите ти и с хората, които са ми приятели, но аз не мога да си ги спомня като такива!

   - Ако имаш предвид Снежана... недей! Не се упреквай!

   - Нямам право да се държа така с никого от вас! Никой не е виновен и никой не ми е длъжен за нищо! Да- всички очакват може би главата ми да заработи по-бързо и аз да „дойда на себе си“, но тя не е под мой контрол! А когато съвсем я изтърва, аз само наранявам хората.

   - Дани!... Даника?- изправи се и той. Без твоята помощ никой нямаше шанс- никой от нас, никоя от тях!- погледът ѝ се премрежи- Смелостта да се изправиш срещу страховете си, с което само отваряш и нашите очи- с трепереща ръка тя взе чашата си, а той застана съвсем плътно до нея- ни доближаваш все повече до човека, причинил ти това. А след себе си, оставяш само спасени души!

   - Аарррр!- изкрещя тя. Чашата се счупи в ръката ѝ, а тя се присви на кълбо, прибра я към корема си и започна да се гърчи.

   - Даникааа!- изкрещя и той. Уплаши се- Какво има? Кажи ми? Даника?- пръстите ѝ се извиваха неествствено всеки в различна посока.

   - ... Ндра... изкрещя като ранено животно.

   - Какво? Дани, моля те!- беше я облегнал на себе си, за да диша нормално и придържаше челото ѝ. Очите ѝ всячески гонеха главата и ирисите се извъртаха навътре към нея.

   - ...Сандра... тр... бва!..

   - Александра?- извика Орлин- За нея ли ми говориш, Дани?- с неистови усилия тя направи нещо като кимване.

   - ... Крива... Той я грабна и отидоха в болницата. За четирите минути, в които хвърчаха по пътя, Дани поуспокои дишането си, а кривите неестествени форми по тялото ѝ, започнаха да се изправят. На входа на болницата успя да си поеме и въздух.

   - Нож... Покрива... Наранила се е!- погледна го уплашена- Иска да скочи!

   - Можеш ли да се движиш вече?- попита Орлин.

   - Да!- с още по-голяма сигурност му отвърна тя.

   - Дай ми ръка!- грабна я, отидоха до най-близкия асансьор и се качиха на последния етаж. Орлин попита първият човек от персонала, който видя- беше санитар- как може да се излезе на покрива. Той ги упъти, като ги изведе направо там.

   Александра беше стъпала на повдигнатия перваз, приведена напред и гледаше надолу към земята. Даника сложи пръст пред устните си, като им показа да не вдигат шум, за да не я изплашат. Тя бавно се приближи към нея.

   - Алекс?- тихичко прошепна тя, достатъчно, за да предизвика вниманието ѝ- Защо не ме изчака?

   - Какво?- недоумяваше Александра.

   - Искаше да си тръгнеш сама, нали? Искаше да избягаш без мен? Съжалявам, но няма да ти го позволя!

   - Какво правиш?- Даника развърза палтото, качи се на перваза и застана до нея.

   - Няма цялата слава да е за теб!

   -Какво ми говориш изобщо?- Дани забеляза, че има прободна рана в ляво под гърдите и я хвана през кръста, като по този начин притисна и раната.

   - За хоро- един не е достатъчен, но двама...

   - Ти луда ли си?- изкрещя Александра. Точно този момент използва Даника, като скочи назад с нея, за да мине перваза над коленете им, но достатъчно, за да полетят за миг към земята... поне докато се осъзнае, което ѝ отне време. Когато се опомни къде се намира, Александра заплака. Даника бавно я изправи и я прегърна.

   - Нима ще му се оставиш? Нима ще му позволиш да те контролира със собствените ти спомени и кошмари? Бий се, момиче! Ти не си негова жертва! Не! Ти си оцелялата!... Трудно беше на двамата мъже да откъснат очи от тях, защото това, което видяха, ги накара да разберат колко силен може да бъде един човек и в каква гъба се превръща той, ако се остави на слабостите си... А Даника я уплаши- използва собствения ѝ страх, за да не ѝ го позволи.

   Половин час по-късно, Александра беше в леглото си, а Даника пред вратата на стаята. Орлин беше до нея.

   - Ей, камикадзе?- внесе свежест той, въпреки че още беше изплашен, но умело го скри- Добре ли си?

   - И по-добре съм била, но сега е добре и тя!

   - Отново благодарение на теб! Виждаш ли?- тя се опита да се усмихне.

   - Все пак може би си малко прав! И все пак- ти ми каза, че спасявам души, а според мен-само ги закърпвам, но белегът от шева на иглата остава.

   - Малко?  Тц! Неее... Тя направи крачка напред, но залитна. Той я хвана и я подпря на себе си.

Ей, Рамбо, дай си малко почивка!

   - Слушам, шефе!

   Диванът в края на коридора те очаква!- Даника се отпусна на раменете му. За момент залепи дланта си на прозореца на една от болничните зали на реанимацията. Издиша върху пръстите си и размаза отпечатъците им надолу по стъклото.

   - Дани, кръвта твоя ли е? Беляза я по стъклото, като изхлузи ръката си?

   - И да-изцъкли очи с глава надолу, сякаш от болка- и не!- без да го погледне му отвърна тя- На чашата уиски и на Александра!- тя вдигна глава и заби погледа си в леглото.

   Звуците на апаратурата рязко се усилиха в главата ѝ. Камбанен звън на черна мелодия. Приливът на сила в тялото ѝ, извъртя и полицая към прозореца. Очите ѝ се напълниха. Устата ѝ се отвори, сякаш искаше да изкрещи, ала гласът ѝ изневери. Сълзите потекоха. Пръстите барабаняха по стъклото. Звъняха, драскаха до кръв и блъскаха- кокалчета, пръсти, юмруци. Орлин се опита да я дръпне- няколко пъти не успя. И когато все пак го направи, тя падна в ръцете му.

   - Сестраааа!- изкрещя той- Някой да дойде!- тя го погледна и протегна ръце. Тихо промълви:

   - Татко?.....