Глава XXXI
Гласовете се блъскаха в главата ѝ и чакаха възможност да вземат ред по-напред. Писъци-тишина, крясъци-мълчание. Черно-бяло, сиво- ярко и прекалено цветно. Толкова бързо се сменяха картините във вихъра на бурята, последвана от вледеняваща мъгла. Това беше главата на Даника сега.
Орлин стоеше плътно до леглото. Държеше я за ръката. И само дивото движение на очите под затворените в момента клепачи, подсказваше за част от ужаса, който се случваше там. И лекарите не знаеха много как да реагират в дадената ситуация, защото жизнените показатели абсолютно нелогично, бяха в норма. Единственото предложение, с което излязоха за момента, беше скенер на глава. Орлин обаче не беше много съгласен с това. Хвана ръката ѝ с двете свои и ги опря в челото си. Тихичко започна да говори.
- Защо, Дани? Кой те е орисал да страдаш толкова? Кой ти е разписал присъда, толкова тежка, без право на замяна някой да ти помогне в нея? Започвам да имам усещането, че колкото ти помагаш на хората, с тройно по- ...