Глава XXXIV
Орлин беше седнал на бордюра, изпънал крака и навел глава. Сам със собствените си мисли, които в диалог водеше с нощта. Там- в задната част на болницата, до кофите за боклук. Тракаше равномерно с пети по земята. Тежко му беше. Трудно му беше... защото я обичаше. А беше човек на закона... И на какво всъщност я обричаше?... „Защо, бе, Орлине, корава главо̀? Как си позволи да залитнеш? Как си позволи да хлътнеш? И защо? За да хлъцнеш сега? Или после? Кога?...“ Така прелитаха мислите, в моменти недоизказани полугласно...
Нечии викове го изкараха от собствения му спор. Но той разпозна гласа в крясъците. Нещо го жегна и полетя в посоката им. Нещо вътре в него запари... И се запали. Тичаше. Тичаше много бързо. И зад завоя го видя- как бяга и се приземи на коленете си. Заблъска по земята. В силата си, разкърви и ръцете си. Защото наранено беше сърцето.
- Слави, какво става? Какво има?- хвана го Орлин за раменете и го разтресе.
-Даничка, полицай!- сълзите му напираха, но не можеха д ...