Глава XXXVI
Тъмнината си играеше по странен начин с този човек. Гласовете на тишината го провокираха да си покрещи с тях. Сякаш всички личности, събрани в главата му, се страхуваха от мълчанието на мрака. Имаше защо... Сега нито една от тях не намираше решение или изход. Онази наглост от преди малко, беше отстъпила място на неувереността, той подскачаше при всяко одраскване на стола в земята. Къде бяха цветята? Къде бяха цветята сега? Неговите- собствените му малки растителни твари, които изпълваха със задоволство злобата му със соковете си? И му позволяваха контрол, а без тях сега... Мъчна беше нощта. Нямаше върху кого да ги тества, няма жива душица, която да трови, или девойка, с която да нахрани плътта си. И когато вратата отново се отвори, сърцето му прескочи- той знаеше, че ще има с кого да говори. Смелостта му се върна, лудостта го изпълни. Перфектните зъби, подредени в зверска усмивка, блеснаха- сякаш заострени и запилени, готови да захапят...
Светлината остана силно приглушена. ...