365 дни - в некролог
На входа има некролог. Младо момиче. Била е на 20. Снимката е от абитуриентския й бал, красива, с изтънчена елегантност, с усмивка за живот... Една година от смъртта й.
Това време няма мерило за часовете, дните, минутите. Сякаш е припрян работохолик и не спира дори за обяд, храни се на крак. С такива като Деси. Така се казва момичето. То ще се казва така до края на живота на близките си, миналото не е добре дошло в дома им, убедена съм.
Една година. Аз какво направих през нея? (Май усетих гъдел като от ироничен смях в съзнанието си. Смееше ми се преоценката.)
Като едно от многомилионните живи същества и аз една година съм яла, спала и съм се вливала в движението.
Не ме повишиха на работа, ядовете от там пренесох в дома си, но е неминуемо това. А може и малко да се успокоявам за занемарения си бит. Все отлагах тоя ремонт, пари няма, време няма, подходящи фирми няма. Година няма... О,не! Година има! Мина от изчакването ми за връщане на заема от една приятелка... Днес - утре... В песен се превърнаха тия думи, от неизвинителното им повтаряне. Записах си (вътре в съзнателната си характеристика на овчедушие) - "Заеми - не!" Думите, излиза, че са лъжливата сила на длъжниците, а даващите - какво? Сърбат.
Година мина и в обещания да се видим със сестра ми. Множество фактори я пратиха в Австралия, трудна работа, трудно събиране на пари,но воденицата замели, по-малко, но имаше. Семейството й - там, аз, сестрата - на скайпа. Цяла година в уговорки за срещи, 365 дни не се видяхме. Мъката е някак дебела, трицифрена.
Подобно, но с репродуктивна насоченост е другото чувство - на празнота. Година мина в опити за бебе - там някъде, между командировките на мъжа ми и удобствата на спалнята. Вчера гледах новини, някаква жена изхвърлила новороденото си в найлон, но не се отказала от него. Малкото заминава за някой мизерен дом, със съдба - оплюта неизвестност.
И моята душа е в неизвестност, май е изпаднала от багажника. Често влизам в дупки като лунни кратери и тя така се е затрила. Или е намерил някой по-съвестен стопанин. Който да й съчувства, да я ласкае, да я храни с приятни емоции, да й налива кавалерски отбрани вина и да повтаря в унес доволството от синхрона с нея.
Много кратка била тая година. Не съм и усетила липсата на душата си. И на мъжа си. Време е да ремонтирам... Очите си. С ексимерен лазер, по 800 евро на око, нищо не е. Казват, че не боли. После ще виждам детайлно, силно. За да не проспя и следващата година.
Направила съм един голям разход със себе си през изминалите 365 дни. И все още съм безвъпросно жива.
А Деси какво ли би направила за изтеклата година? Красивото момиче. От некролога. Пред входа.
© Ниела Вон All rights reserved.
