4.1 Светът Маяковски – „Мисъл за любов потискам“

  Мисъл за любов потискам,

  за неземна красота.

  И страня от Маша – искам

  да получа свобода.

            Ал. Пушкин, „Капитанската дъщеря“

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/misyl-za-lyubov-potiskam-aleksandyr-pushkin

  Стихотворението е от романа „Капитанската дъщеря“. Главният герой Пьотър Гриньов го съчинява за героинята Маша Миронова.

  На зазоряване пътешествениците стигнаха до Сурата примка. Хълмът представляваше ниско възвишение между назъбените скали, ограждащи платото Междутъмие. Беше покрит със заснежени храсти и редки дървета, а в подножието му се виждаше огромна дървена порта – вход на тунела, водещ към вътрешността на платото. Пред портата крачеше напред-назад с ваза в ръце старицата от одеве.

  – На онова чудовище очите му променяха цвета си – също като на Емпуза едно време – каза замислено Джиа.

  – Нали е емпус, нищо чудно!– каза нехайно Дун. – Обаче как си въртеше главата! Направо настръхнах! Добре че се появи оня дядка с вазата!

  – „Оня дядка“ – натърти Пушкин, – ни спаси живота!

  – Напразно се притесняваха вашите служители, че ще ни забавят, Александър Сергеевич – каза любезно Джиа. – Виждам, че вече са пристигнали. Много преди нас.

  – Мисля, че не са искали ние да ги бавим – но не са го споменали, за да не ни обидят – каза Дун.

  – Ние се движим максимално бързо – обади се Габриел. – Амфибията може да развие до 300 километра в час на равен терен. Ако, разбира се, не я стискат, не я мачкат и не я валят по пътя като кайма за пържени кюфтета. Обстоятелствата…

  Старицата ги забеляза отдалече, пусна вазата на земята и тръгна да отваря портата.

  – Старицата, та старицата! – измърмори Дун. – Разбрахме, че оня по средата е Чун Ван, а тия отстрани нямат ли си имена?

  – Тя е Полуда, а той е Чумотрън– обясни Пушкин. – Тя пуска насекоми от вазата, когато някой нападне имението, той затваря насекоми вътре, включително и ония хитинести пясъчно-снежни хрътки, ако ни нападнат. Сред членестоногите има и полезни, има и вредители, както е известно. Тримата с Чун Ван пазят входа не само от Египетската тъма, но и от чудовищата на Косила. В имението живеят и други Същества, натоварени с охраната ни. Мислех си да опъна и един стъклен купол над платото, като тези в Седмовръх, но се отказах – прекалено трудоемко и скъпо е, а аз не съм особено богат. За пазители на небето над имението имам Черните крилатки – ято бронирани хищни кани. Наречени са така, защото, когато разперят криле, приличат на литературоведи в черни пелерини. Нека пазят, вместо да нападат бедния творец, нали така? – засмя се поетът. – Аз не бих се чувствал добре под похлупак. Пък и през долината протича горещата рекичка Пияна, която извира от другата страна на този хълм, пресича имението и околните села и изчезва пак под земята, малко преди скалите отсреща. Нарича се така, защото криволичи като пияна из долината. Рекичката е широка десетина метра, на места дълбочината ѝ достига до метър и половина. Тя прави така, че на платото климатът да е мек, почти умерен. Малко е влажно, мъгливо и често вали, но е за предпочитане пред вечните снегове навън. С водата от реката се топлим, готвим, къпем се и напояваме градините си. Само по високите скали наоколо се задържа сняг. Има и няколко високо разположени езера, които са заледени. Всичко друго при нас цъфти и благоухае – едно райско кътче сред суровата зима на Маяковски. Имаме и три оранжерии – за по-топлолюбивите сортове, ферма за домашни животни, термопчелин в Боринарника, рибарници на две от езерата горе и игрище за голфстрийм до фермата. Въобще не скучаем тук!

  Селата, през които пътешествениците минаха, бяха с едноетажни дървени къщи, украсени с дърворезба и боядисани в ярки цветове. Дворовете бяха пълни с овощни дървета, натежали от плод, навсякъде се чуваше детска гълчава и смях. Спретнати и усмихнати селяни се трупаха пред портите, поздравяваха господаря си с нисък поклон и се дивяха на чудната карета, с която беше пристигнал.

  Габриел смъкна гюрука на амфибията и подложи лицето си на топлия влажен вятър. В далечината едва се различаваха меандрите на Пияна, обвити в ефирна мъгла.

  Пътниците се оживиха. Пушкин съблече мечия си кожух и остана по сюртук. Останалите също се разхвърлиха. Само Невянка продължаваше да седи свита на седалката си, омотана в шалове, сякаш не вярваше на струящата отвсякъде   лепкава топлина.

  Имението Въчотрън заемаше централната част на долината. Беше оградено с висок стобор, боядисан в червено, с остри като пики метални върхове. Имаше четири входа в четирите краища на оградата, които представляваха резбовани дървени арки, завършващи с триъгълни покриви. Главният вход беше най-голям и имаше място за минаване на карети. Широка липова алея водеше към централната сграда – кокетна дървена къща на каменна основа с две крила, боядисани в жълто и бяло, с жълта мансардна надстройка с малка тераска, с широка веранда отдолу с шест бели колони и с растяща току пред нея огромна лиственица, която надничаше в широките, светли прозорци с дръпнати настрани тюлени пердета. Главният вход беше откъм западното крило. Към него водеха четири дървени стъпала, а отпред имаше малък портик с две колони и открехната странична врата, зад която се различаваха стръмни стъпала – надолу, към каменната изба и ледницата1. Общо господарската къща заемаше площ около 500 квадратни метра.

  В далечината се виждаха още постройки – жилищни и стопански. Всички – едноетажни, дървени, някои покрити със същата, боядисана в жълто и бяло мазилка, а други – без нея, изградени само от тъмно дъбово или червено кедрово дърво. В източната част на парка се извисяваше високата пирамидална камбанария на малък параклис, също от почерняло от времето, небоядисано дърво.

  Висок, слаб мъж на средна възраст в синя ливрея със сърмени нашивки и с триъгълна шапка на главата изтича по алеята и отвори портата, за да може да влезе амфибията. Всички слязоха, с изключение на Габриел, който, направляван от лакея, подкара бавно амфибията към Каретника – голяма дървена сграда в дъното на парка. Там, в три отделения във формата на буквата „П“ се помещаваха „гаражът“ за карети на имението, конюшнята и хамбарът.

  Групичката остана известно време пред входа на Господарската къща, изчаквайки връщането на Габриел и лакея.

  – Управителската кантора, Банята, Кухнята, Къщата на прислугата в Горния парк и още три хамбара и две беседки в Долния, както и параклисът „Свети архангел Михаил“ – ръката на поета описа широк кръг на изток, сочейки пръснатите из парка сгради. После направи още един кръг – на запад. – Горното топло езеро с Гърбавото мостче, Долното – с дигата. Река Пияна с дъбовете, боровете и върбите по брега. Двете беседки – „Шатрата“ и „Приказките“. Моето царство! – додаде с нескривана гордост той. – Куваксът2 на управителя Снеговей е извън имението, близо до едно от ледените езера – не можа да свикне да живее в къща и се наложи да му построя жилище по негов вкус – също като у тях, в Лапландия. Сега ще се настаните, ще обядваме и след кратък отдих ще ви разведа наоколо – който пожелае, разбира се. Къщата за гости е оттук!

  Пушкин ги поведе по алеята, която завиваше зад Господарската къща покрай една огромна вековна ела, минаваше покрай Кухнята и Банята и свършваше пред Къщата за гости. По пътя към тях се присъедини и Габриел.

  След около час пътниците, освежени и в приповдигнато настроение, се събраха в Бюфетната за обяд.

  Централната сграда на имението беше анфиладна – от входа се преминаваше последователно от стая в стая посредством редица врати. Първо беше обширното антре – с бели стени и таван, с двуроги позлатени свещници по стените, с голям, светъл прозорец с дълго тюлено перде и над него друго – по-късо, от кафяв жакард с жълти ресни. В единия ъгъл до прозореца стоеше огромен, обкован с желязо дървен сандък, на който лакеят беше оставил кожуха, шапката и ръкавиците на Пушкин.

  От антрето се влизаше в Малката зала – приемната на дома. Това беше най-голямата стая в къщата – с две високи кахлени печки в два от противоположните ъгли. Подът беше дъсчен, стените – боядисани в светлооранжев цвят. Вдясно до една от стените имаше голям диван с раирана червено-бяла дамаска, кръгла дървена маса от червено дърво и няколко стола със същата тапицерия като дивана. Над стената висяха портретите на предците на поета – прадядо му Алексей Фьодорович Пушкин и прабаба му – Сара Юриевна. Третият портрет в редицата беше на Иван Абрамович Ханибал – дядо на поета по майчина линия, морски военачалник от Руско-Турската война 1768-74 г. На стената до вратата, водеща в кабинета, бяха портретите на бащата на Пушкин – Сергей Лвович и чичо му – Василий Лвович. В тази стая свещниците бяха трироги, прозорците бяха два, а между тях – стъклена врата към верандата. На стената между прозорците и вратата бяха окачени две големи огледала в дървени рамки, които допълнително разширяваха пространството. Пред всяко от огледалата имаше четвъртита дървена масичка, покрита със стъкло и със свещник на нея, а до стената между вратата на кабинета и прозореца се мъдреше висок до тавана дървен часовник-шкаф, чийто циферблат изобразяваше изгряващото слънце с едно златисто око под него.

  Кабинетът на поета се помещаваше в голяма ниша в спалнята – с бюро секретер, малка масичка и лавици с книги на стената. Бюфетната беше след спалнята и стаята на лакеите – последна в анфиладата.

  – Ястията се приготвят в Кухнята отвън – тук само варим чай и кафе – поясни Пушкин, докато гостите му се настаняваха около голямата правоъгълна маса, покрита с бяла ленена покривка, по края с шарена бродерия.

  По стените бяха наредени полици с бронзови чайници, сребърни самовари, писани чаши, глинени гърнета, купички и чинии, дървени и сребърни лъжици, както и няколко бутилки с вино и ликьори, а в ъгъла имаше и един висок бюфет със стъклени вратички, пълен с посуда и разни провизии. Над полиците навсякъде бяха окачени картини с пейзажи от Вълчотрън – фермата, пчелина, реката Пияна, горичката Боринарника.

  Пушкин беше сменил черния сюртук с бежов – с вишнева жилетка на тънко райе, с бежов панталон, черни обувки и с небрежно завързана черна вратовръзка.

  – Моля, настанявайте се с всички удобства! – подкани поетът гостите си, които, порядъчно изгладнели, се суетяха около масата. – Но първо да ви запозная с една дама, която също ми гостува: Маша! Маша! Мария Василиевна е дъщеря на моя съсед – помешчикът Павел Иванович Вулф – поясни той.

  – Ама тука всички или имат вълчи имена, или са свързани по някакъв начин с вълци. Странна работа! – зачуди се полугласно Златина.

  – Ей сега ще разрешим загадката с цвета на косата на „кобилката“. Какъв късмет, че е тук! – прошепна закачливо Дун.

  И беше разочарован. В стаята влезе дребничка, тъничка девойка, облечена в бяла батистена рокля с висока талия, с къси буфан ръкави и с два реда рюшчета в долната част на полата. На ръцете си имаше дълги велурени ръкавици и държеше в тях малко ажурно ветрило. Очите ѝ бяха дяволити и тъмни, усмивката – лъчезарна, но косите ѝ бяха прибрани под бяло колосано боне, така че нямаше как да се разбере какъв цвят са. Девойката беше придружена от едра мома в тъмносин сарафан, луничава и тъмнооока, с дълга рижа плитка, преметната през едното рамо. След нея влязоха още слуги – едно момиче в подобен сарафан и двама възрастни мъже в лакейски ливреи. Всички те се наредиха до стената, очаквайки нарежданията на домакина, който седна начело на масата.

  – Яшка, Трошка, Акулина и Алевтина – моите кухненски ангели – каза гордо Пушкин и плесна с ръце. – Приготвят и сервират храната по най-деликатния и щадящ животните ми начин – никакви кокошки, заточени на тавана в тесни клетки, никакви гъски, увити в платно, със залепени с восък уши за получаване на гигантски черен дроб или с избодени очи, с приковани към пода лапички и опърляни с пламък, за получаване на крехко месо. Никакви печени цели лебеди с позлатени човки и привързани криле. Никакви увесени в обора новородени теленца, поени по няколко седмици с варено мляко, с разпухнали тела и малки глави, колени във висящо положение. Никакви, никакви! Тези варварски обичаи от времето на предишния ми живот в Русия са напълно загърбени във Вълчотрън! Във фермите ми живеят щастливи животни, хранени и отглеждани хуманно, преди да бъдат още повече ощастливени, ставайки част от трапезата ми.

  Пушкин се беше разгорещил и очите му светеха от възмущение. После се сепна и даде знак на слугите.

  Единият от лакеите деликатно отмести стола в другия край на масата – точно срещу домакина, и настани там дамата в бяло, която се прекръсти, преди да седне, а после свали велурените си ръкавици и ги остави, заедно с ветрилото, на подноса на лакея, взе подадената ѝ безопасна игла и закрепи на гърдите си салфетка. Останалите наблюдаваха мълчаливо, а после се задоволиха само да разстелят своите салфетки на коленете си, следвайки примера на Пушкин.

  – Моля да бъда извинен от почитаемите дами, че се отнасям доста фриволно към етикета и че се появявам така неглиже пред тях – каза поетът но не изглеждаше да съжалява особено.

  – Неглиже? – възкликна Невянка и поправи шала, увит три пъти около врата ѝ. – Сюртукът ви е закопчан догоре, не знам как не се задушавате. Не се вижда и една частичка от тялото ви! И това наричате неглиже!

  – Защото не сте ме виждали в параден мундир на камер-юнкер3, госпожице – намръщи се Пушкин. – Никога не съм бил наясно с цялата тази имперска церемониалност. Все обърквах нещо – или се явявах във фрак на приеми, на които всички са в мундири, или бях в мундир, там, където трябваше да съм във фрак. Ако по някаква случайност улучвах костюма, обърквах шапката – вместо кръгла, слагах триъгълна. А как ми беше втръснало това еднообразно облекло на тържествените обеди – всички, излети като от калъп – или в мундири, или във фракове. Аз не бях такъв. Обичах например да съчетавам фрак с шалвари навън, еврейски шапчици с бухарски халати вкъщи и т.н. Ходил съм къде ли не по света – отворен съм за всякакви култури и обичаи. И как да не обуеш ботуши в кучешкия студ през зимата! – възмути се той.

  – Ботуши? – попита Невянка.

  – По негово време не е било прието да се явяваш на прием или бал в ботуши – обясни Дун. – Само с обувки и с чорапи. Ако щеш се разболявай, ако щеш – умирай от студ!

  – Налагаше се някои по-зиморничави да си носят обувките в каретите и да се преобуват – намеси се дамата в бяло. – На обяда с покани при губернатора в Екатеринославъл там нашият уважаем Александър Сергеевич се изтъпанил в прозрачни панталони от муселин и скандализирал всички. Отдолу бил без бельо! Присъстващите благородни девици демонстративно напуснали обяда, а жената на губернатора, която била късогледа, не можела да повярва и твърдяла, че е облечен в панталони телесен цвят. Но когато ѝ подали лорнета, тя наредила на дъщерите си бързо-борзо да се изнесат от стаята.

  – Ами беше много горещо! – измърмори засмян Пушкин. – Да им бяхте видели само физиономиите! И защо, бих казал аз, да нося перука, ако имам прекрасна къдрава коса или да си крия великолепните крака в дебели и груби панталони, и то в най-голямата жега? Тук нямам подобни проблеми и не се налага да се изхвърлям толкова. Студено е като в гробница и щеш не щеш, съблюдаваш приличие. Пък и нашият самодържец е демократ, не придиря много на условностите. Още повече, че Маяковски е сбирщина от най-разнородни хора и Същества – налага ни се да бъдем търпими към чуждите странности и дори да възприемаме някои от тях.

  – Самодържец – демократ? – изпръхтя Дун. – Да беше казал по-добре дървено желязо! Но за краката съм съгласен, особено за женските. Много бабички на Земята по време на ковид епидемията приветстваха носенето на маски, защото им прикриваха двойните брадички и бръчките. Дрехите са за грозотиите!

  – За дамите с добри сърца! – поправи го Пушкин и се усмихна.

(Следва)

https://boldinomuzey.ru/vt-boldino-25/

1. Ледница – от ледник (рус.) – помещение за складиране на бързоразвалящи се хранителни продукти, където охлаждането става с помощта на лед.

2. Кувакс – лапландско жилище със заострен връх, покрито с еленови кожи, подобно на чумовете на ненците.

3. Камер-юнкер – придворен чин в някои монархически страни