Късно през нощта е. Стоя пред белия лист (пардон - пред белия монитор), държа в ръцете си химикалката (клавиатурата), този съвременен вариант на перото, гледам съвсем умно, мисля усилено и… нищо. Абсолютно нищо. А така ми се иска да напиша нещо! Поне някакво малко разказче… (А какво друго - роман ли?!? - бел. на другото ми Аз). Но нищо не става. Нищо не се ражда изпод писателските ми пръсти. А аз наистина се мисля за писател. Е, засега не професионален, но знае ли човек… Бедата е, че от няколко месеца (Кога станаха толкова?! - бел. на другото ми Аз) не съм писал нищо. А какъв писател съм, като не съм написал нищо?! Онзи чукча не можел да чете, но поне бил писател, а аз нито време за писане имам, нито за четене… (А ти можеш ли да четеш? - бел. на другото ми Аз (Млък! - бел. авт.))
Е-ех, живот нелек!.. Чак страх да те хване.
(В този момент завесата се вдига и на сцената се появява...)
Позволете ми да ви представя моят главен герой! (За него би трябвало да е радост и гордост да го предста ...