А боровете шептяха

Бяхме петима в миниванa, преследващи залязващото слънце, което все се търкаляше напред и надолу към хоризонта. То бягаше бързо пред нас за да се слее със земята, някъде далеч напред, недостижимо особено имайки предвид скоростта, с която се движехме. Карах бавно, съобразявайки се и с колите около нас, а и с ограничението на скоростта, по натоварената Западна улица . Може би по скоро да се влачихме, отколкото да  препускахме шеметно по някоя пуста магистрала към залеза, но компанията определено беше радостно превъзбудена и вътрешността на минивана - доста хаотична с отворените прозорци и бумтящата до дупка музика.

- Джони, намали радиото – извиках, опитвайки се да надвикам Фреди Меркюри, който крещеше със все сила - поне така ми се струваше, че е просто едно бедно момче, което никой не обича.

Джони се ухили и натисна бутона за контрол на звука – намали музиката малко, после малко я увеличи, после още малко и така докато стигне същите децибели както и преди. Протегнах се и сам намалих музиката, но това не се хареса на Джони.

- Внимавай какво правиш, Джордж Харисън. Не намаляй музиката.

- Казах ти да я намалиш. И не съм ти никакъв Джордж Харисън. Кой съм аз, Джони?

- Ти си баща ми. - каза той след кратък размисъл.

- Не. Опитай отново. Как се казвам?

- Роби. Ти ти Робърт!

- Поне този път позна – обади се отзад Теди, другият болногледач. Двамата с него отговаряхме за Джони, Кен и Еди, които бяха „специални“ хора. От шест месеца работих в организация, която се грижеше за хора с увреждания в развитието и психично болни. Бяха ми поверени четиримата – освен гореспоменатите трима, още и Ник, който рядко излизаше от къщата, където живееха. Стоеше си там и сплетничеше с персонала.

Но тези тримата си умираха да ходят до близката бензиностанция, където продаваха газирани напитки на намалена цена. С отпусканата им стипендия те можеха да си купуват по няколко пъти в седмицата по напитка и пакетче с чипс. Разнообразяването на монотонността от живота в къщата им беше добре дошла – за нашите клиенти пет минутният път до бензиностанцията и обратно, непознатите хора, с които можеха да се срещнат там бяха истинско приключение. За мен бе по-скоро главоболие. Чувствах се все още несигурен затова да отговарям за клиентите извън къщата, още повече, когато опитната вечерна мениджърка не беше наоколо. Нямах доверие в Теди – често го бях хващал да намирисва на марихуана, пък и не му пукаше особено много, за нищо освен китарата му, която носеше на работа отвреме-навреме..

- Не, не...ти си Алекс Родригес. И много бързо караш – каза Джони.

– Карам с 30 мили. Това не е бързо.

- Не. Много бързо караш. - каза леко намусено Джони и се опита да увеличи радиото, но аз предугадих движението му и сложих ръка на бутона за увеличаване на звука. Джони се намръщи. Не го обичах в лошо настроение – беше неконтролируем, когато се ядосаше. Гледа ме известно време с дясното си око, лявото беше кривогледо, голямото му дълго лице – казваха, че е външно проявление на синдрома му, от заболяването му, лъщеше леко от пот, после явно реши да не се ядосва. Извърна се към прозореца, а космите на късо-подстриганата му коса леко потреперваха на вятъра. След малко се обърна и преди да мога да го спра, сложи ръка на бутона за звука. С подкупваща усмивка се помоли:

- Малко по-силно – Кимнах. Фреди Меркюри пак прояви способностите си, но поне сега тъпанчетата ми не бяха пред спукване.

- Егати слагача – дочух отзад.

- Моля? - рекох високо.

- Що му позволяваш на тоя кретен да прави каквото си иска? - беше Кен.

- Шибаняк – не му остана длъжен Джони.

- Всички да се успокоят – викнах аз. - Не се обиждайте. Кен, веднага престани. Извини се на Джони.

- Съжалявам. - каза Кен. Той доста често го казва, защото е много импулсивен и има проблем със задръжките. Знам, че го е яд на Джони, дето е седнал отпред и контролира радиото. Те по принцип не се разбират много и ги държим на разстояние един от друг. Обще-взето са заедно само в минивана и на масата. И това е добър подход – Джони крещи и вика понякога, мята предмети, веднъж беше подгонил по  двора главния мениджър, но иначе не ми се вижда да е много силен физически. Кен от друга страна е два метра висок и тежи 150 килограма. Освен това поради предишно заболяване е с отстранен преден дял на мозъка и има проблеми с импулсивността – оттам и постоянните псувни. Та понякога си викам, че е хубаво дето ги разделяме с Джони. Ако Кен си изпусне нервите като подбере Джони, ще стигне и до нас - болногледачите в къщата, без проблем.

Иначе Кен е добро момче на 23 години. Джони е на 57. Ед, който седеше най-отзад във минивана е на 65 – дребничък, симпатичен – изглежда като чичо ви, който обича да си попийва, да бърбори и да дава никому-ненужни съвети. Но външността е подлъгваща – Ед е мълчаливец. Рядко ми продумва нещо освен редовните - „О, добре съм“, „Ти добре ли си?“ и “ Обичам те, Роби“. Тед седи на седалката зад мен – двайсет и нещо годишен тип с очила и голям нос, който, сигурно обича да бърка в чуждите работи, макар и все още да нямам доказателства за това.

Пристигнахме до бензиностанцията. Паркирах вана и преди да мога да напиша колко е часа в разписанието,“момчетата“ наскочиха като банда обирджии, нарочили за жертва невзрачната бензиностанцийка, или поне така изглеждаха отстрани. Нахлуваме вътре като Хуни – Джони пее подобно на Фреди....подобно, Тед и Кен спореха, затова че Кен трябва да се въздържа и да не си купува много сладки неща – няма пари в сметката, а и трябва да внимава с теглото си. След тях пристъпваше Ед и после аз , опитвайки се да не изпускам от очи поверените ми хора.

Клиентите в бензиностанцията ни гледаха любопитно и ни правеха път – както Червено море се е отворило пред Мойсей. Джони се отклоняваше от отворилата се пред него пътека вляво и вдясно и се здрависваше с хората отстрани: „Ти си Джон Ленън, нали?“,“Здравей, Бил Клинтън“...

Кен вече бе пред щанда със сладките неща и вече си взимаше голям пакет със Сникерси. Тед ме погледна и вдига рамене - „Казах му“. До мен бе само Ед. Той гледаше право напред. Проследих погледа му - едно 5-6 годишно момченце се взираше в него. Ед му се усмихна, и му махна да дойде и момченцето пристъпи напред. Майка му, видяла, към кой тръгна го догони панически и го хвана за ръката. Дръпна го рязко настрани, все едно детето бе готово да изскочи на пътя пред някоя кола.

- Но защо? – попита момчето високо, а майката, заобикаляйки ни от далече продължи да го дърпа след себе си. В бързината беше забравила покупките си на тезгяха до касата. Погледнах Ед. Той изпроводи жената с очи, докато тя и детето не се качиха в колата си и потеглиха. После Ед си наля чаша с Фанта от машината за газирани напитки и взе пакет от щанда с чипс.

Качихме се обратно в минивана. Джони пак се изхитри и седна отпред, но Кен този път нямаше да я има.

- Педераст – изкрещя той и отвори и после тресна вратата на Джони със всички сили, още малко и тя щеше да се откачи от пантите. Изтръпнах от ужас като си помислих, че Джони може да е наранен, но за щастие нищо му нямаше.

- Педераст, копеле - продължаваше да крещи Кен. Хората вътре в бензиностанцията и тези пред помпите за бензин ни гледаха любопитно.

- Хайде, успокой се, Кен. Обещавам ти следващият път ти ще седнеш отпред. - опитах се аз да туширам ситуацията.

- Тоя идиот постоянно сяда отпред. Писна ми. Ти все неговата страна взимаш – крещеше Кен.

- Не е вярно. Утре като ви карат сутринта на занимания, ще оставя бележка ти да седнеш задължително отпред.

Кен намръщено влезе в минивана и седна зад Джони. Теди ме погледна и поклати глава. После и той се качи. Потеглихме. Всички мълчахме. Даже Джони мълчеше през по-голямата част от пътя. Разбираше, че беше ядосал Кен и може би малко го бе страх. Той знаеше много добре, че има споразумение, затова че, който пътува в едната посока до бензиностанцията и седи отпред после трябва да мине отзад.

Стигнахме до къщата,на улица Кенет, където клиентите живеят. Всички слязохме от минивана. В къщата Джони започна да си търси някаква книга за Джон Кенеди.

- Забравих си книгата в колата. - ми каза.

- Не си, Джони. - му отговорих спокойно, но въобще не бях спокоен, предусещайки, как Кен можеше всеки момент пак да избухне.

- Казах ти, там е – настояваше Джони. Готов бе да се качи по стълбата за горния етаж, но при тези думи реши друго и тръгна в обратната посока. Блъсна се в Кен, който вървеше зад него.

- Идиот – изкрещя Кен и се надвеси над Джони.

- Хей, хей, хей – намеси се Теди и застана между тях – по-спокойно.

- Така ли, и ако не се успокоя какво ще стане – каза Кен, бутайки тяло в тяло Теди. Той се плъзна назад под тежестта на Кен. Намесих се и аз.

- Наистина, Кен, всичко е наред. Успокой се.

- И ти ли ми викаш да се успокоя? Ще те размажа. Хайде давай да те видя. Всички ще ви размажа тука. Давай, хайде да те видя – крещеше Кен и ме бучкаше с пръст в гърдите, надвесен над мен. Лицето му беше на сантиметри от моето. Усещах дъха му. Запазил спокойствие, замълчах и го оставих да му мине яда.

- Ей, какво става там долу – спаси ни от последваща ескалация гласът на Карен, идващ от втория етаж. Тя е вечерната мениджърка и има определено влияние над всеки един от клиентите ни. Била е много по-дълго с тях и „има подход“.

- Ходи се шибай, ма кучко такава. - викна нагоре Кен и после веднага добави – Съжалявам. Съжалявам.

Заизкачва се нагоре по стълбите.

– Карен, - дочух го да казва – можеше ли да ми дадеш някакво хапче против омраза? Много ме е яд.

– Вече ти дадохме успокоителното за вечерта, Кен.

- Мамка ти... Съжалявам, съжалявам. Ще отида в стаята си да се успокоя – каза той. Чух как горе вратата на стаята му се затръшна. Добре. Сега имах един проблем по-малко.

Помогнах на Джони да си намери книгата. Беше на креслото пред телевизора, където седеше обикновено. Той седна там и се загледа в екрана, а книгата остави на пода пред себе си, за да я вижда.

- Какво става? – обади се Ник от стаята си.

- Всичко е наред Ник – казах високо през затворената врата. Спи си, всичко е под контрол.

Мислех си, че доста писане за обяснения на случая щяха да има по-късно - кой-кого, защо и т.н.. Главната ми грижа обаче тогава беше да се успокоя. Ръцете ми трепереха. И друг път се беше случвало Кен да ръси псувни, но за първи път ме беше заплашил. Нещо отвътре ми казваше, че са само заплахи, но въпреки това ръцете ми трепереха от адреналина. И къде по дяволите беше Ед? В цялата неразбория той беше изчезнал някъде. Най-накрая го видях през прозореца. Беше в края на задния двор, седнал на масичката до оградата, под големите борове. Обикновено дворовете в квартала не бяха с висока ограда, но нашият беше, за да не пречим на съседите, а може би и клиентите да не избягат. Реших, че всичко е наред в къщата и си помислих да отида да постоя при Еди и да се успокоя малко.

- Теди, извикай ме ако има нещо.

Теди, който се бе пльоснал междувременно в едно кресло пред телевизора и ядеше от малка кофичка с кисело мляко ми кимна.

Излязох от къщата и бавно се приближих до Ед. Той седеше и гледаше пред себе си и от време-навреме отпиваше от газираната си напитка.

- Как са нещата, Еди?

Той само извърна очи за момент към мен и после пак обърна поглед право пред себе си.

- Мога ли да седна при теб? - попитах и без да дочакам отговор седнах на стол до масата срещу него. Сега, той ме погледна в очите.

- Всичко наред ли е? - попитах отново.

Ед сви рамене. Помълчахме малко. Слънцето залязваше зад къщата. Започваше да се стъмва. Сенките се съединяваха и се превръщаха в обща аморфна маса, от която лъхаше хлад.

- Много обичам децата, - промълви изневиделица Ед. Погледнах го учуден. Той рядко говореше без първо да му бъде зададен въпрос.

- Това дете в бензиностанцията. Как само майка му го дръпна от мен...Толкова ли съм страшен, Роби?

Помислих малко и казах:

– Не си страшен, Ед. Никой от вас не е.

– Е, Джони е малко страшен – каза Ед и се изкиска. - Той е малко шашаф.

После той се наведе леко към мен и добави:

– То и аз съм малко, нали?

- Никой не е...шашаф. - казах объркано.

– А защо тогава хората ги е страх от нас...Като ни видят и отстъпват назад...или дърпат децата си далече от нас.

-Не са, Еди. - излъгах го. Той помълча и после нещо в него сякаш се пречупи:

-Мразя да съм в тази къща, Роби. Като в затвор съм. Държат се като малко дете с мен. Направи това, направи онова. Уж не ги е страх от нас а са ни затворили тук и ни пускат навън само с придружител... Понякога си мисля да избягам.

Учуден бях от тази словоохотливост, но и притеснен от признанието на Ед, че мисли да избяга.

- Еди, чуй ме. Нямаш си на представа колко е хубаво тук. Там от където идвам, в моята страна, хората, които са...“специални“ ги гледат близките им или са затворени в институций...в болници. Просто нямат хората ресурс за повече. А ти тук си имаш своя къща и стая, ходите на занимания сутринта, персонала тук се грижи за вас. Няма нужда да бягаш. - казах, мислейки си, че ако това се  случеше щеше наистина да падне голямо писане и обясняване.

- Писна ми. Писна ми да не мога да изпия една бира, когато ми се допие. Наместо това пия газирани напитки. Обичам ги, но не е като бирата. Например сега, искаш ли да отидем в някое заведение? Сега. За съвсем малко?

Ед навремето е бил алкохолик. Прибрали го от улицата. Изтръпнах при мисълта от това да го заведа в някой бар. Веднага щяха да ме уволнят пък и можеха да ме осъдят.

- Не става, Ед. Не мога да направя това. - пак замълчахме.

- Аз само исках да се здрависам с онова момченце, но майка му така се уплаши. – продължи Еди след малко и отпи от Фантата. - Защо ли?

И аз се чудех защо нас „нормалните“- онази жена, така я беше страх от „фъстък“ като Еди? Понякога се чувствах виновен, че мен също ме беше било страх от него преди да го опозная по-добре, да опозная всеки от тях по-добре. Понякога човек трябваше да внимава и да знае как да се държи, но не да го е страх.

Не му го казах. Ако знаеше това, което си мислих, щеше ли да му стане по-леко? Надали. Все пак му казах част от истината, както я усещах:

- Някои хора се плашат от сянката си, Еди. Не можеш да съдиш за всички по тях. Ето мен, мен не ме е страх от теб.

Еди ме погледна и се усмихна.

- Сега по-добре ли се чувстваш? - попитах го. Той  кимна.

- О, добре съм. Ти добре ли си?...Обичам те, Роби. Понякога, сам знаеш - не, но все пак, в повечето случаи...И знаеш ли – не ми се пие. Аз само се пошегувах.

Усмихнах се и го потупах по ръката. Все същият Еди. Някаква врата в душата му се беше отворила и после хлопнала затворена отново. Каквото и да витаеше във въздуха, каквито и бунтове да се зараждаха в нашето малко „семейство“, то те бяха потушени. Поне засега.

Двамата останахме да седим още известно време там, на масичка в дъното на двора в мълчание, в напредващата вечер и вятър леко подухваше, а боровете шептяха.