Седя кротко на кушетката и гледам с едно око как сестрата подготвя някаква спринцовка. За мен.
А с едно око, защото другото е затворено. Сутринта, тъкмо излязох от входа да пална колата, и ме набараха едни. „Де ти е колата?“ – викат.
То и аз това се питах, като видях празната площадка пред гаража. Защото е есен. А есенно време правим буркани. И гаражът е зает като производствена база. Та колата стои отпред. Мой гараж – значи и улицата е моя. Макар някои съкооператори да мърморят, че съм приватизирал обществено място…
Но…
Откраднали я!
И тия като се ядосаха… Що път били до нашия квартал, какви инструменти взели, как пропуснали две хубави коли на предния паркинг…
Като ме халоса единият…
И сега сестрата вдига спринцовката…
Не, бе – разбирам ги хората. Бизнесът им провалям. Подготвили се, пък колата изчезнала…
Ама де да знам защо нея са харесали… Не е баш нова, не е луксозна… Може за части да им е трябвала. Макар че и нейните части са неизвестно откъде. Купих ги от едни младежи, дето прода ...