Nov 20, 2018, 10:30 AM

А може би и любов… 

  Prose » Narratives
716 2 4
5 мин reading

 

                      А може би и любов…

 

- Така не става! И аз искам от раз - да свърши всичко, но не може от веднъж.

- Щом не можеш, и аз не мога да те чакам . Времето ти изтече. До тук.

Тя стискаше картончето с телефона му в ръката и пръстите и трепереха. Художник-пейзажист. Акварел - пишеше на картончето му. Вятър работа. Защо се захвана с него?

Тресна слушалката на телефона. Сълзи замъглиха очите и. Главата я заболя. Причерня и пред очите. Какво да прави? Детето растеше в нея и всеки ден изминал ден и се струваше цяла вечност. След няколко месеца ще започне да и личи. Бременна и сама. В селото ще започнат приказки. Беше вдовица от няколко месеца и вече е трудна. Ще бъде много трудно с тези селяци, дето само приказки им дай… Помашки край. Абсурдна ситуация.

Колко години се опитваше да зачене, накрая всички говореха зад гърба и , че е ялова… Тя усещаше погледите им, усещаше как я одумват… Нечестивци… Лоши хора!

  • Господ имаше други планове за нея. През лятото дойде един художник в селото. Щеше да рисува селски пейзажи, а в Балкана пейзажи колкото искаш. Тя отвори магазинчето, че скоро щяха да докарат хляба и другата стока. А художникът чакаше до вратата и така от дума на дума се разприказваха, той и каза че е сам, няма жена и деца, сама четки и бои… и няколко бели платна, които ще запълни с красотите на планината. Тя го огледа от глава до пети и гледката и хареса. Не е лош на пръв поглед. Спретнат, говори добре , не е надут като някои граждани. Весели пламъчета имаше в очите му. Та тези весели пламъчета я докараха до тук.

Знойното лятото беше пред тях. Зеленината ги обгръщаше, птиците сякаш пееха по -чудно. Те се срещаха всеки ден и след обедните разходки завършваха или до реката или в тревите, преплели задъхани тела, изпълнени с нега…. Любовта им беше като нетърпелива стихия… Искаха да се докосват, да се милуват, да потъват в бездната…

Тя не беше изпитвала такова ненаситно чувство до сега. Искаше той да е наблизо всеки миг, да потъва в очите му и в тези дяволски весели пламъчета… Криеха се от хорските очи ,но това беше прекрасно чувство. Беше още млада, стегнато тяло, тъмни коси, хубави очи и стройни крака. Още повече го търсеше с поглед, искаше да я приласкае, да я целува, да я има…

  • времето тече. Лятото, това вълшебно лято свърши.
  • дойде в магазина и каза, че утре заминава в града. Не предложи и тя да тръгне с него. Сервира и истината - цялата истина на порции - парче по парче… Женен бил, имал дъщеря, творчеството му забуксувало, трябвало нов поглед върху нещата и затова дошъл да рисува планината, водопадите и гледките на Балкана. Харесал я, но сега това било до тук… Гледаше надолу, червенината от лъжите изби по лицето му, мънкаше…

Тя отрезня изведнъж. Разбра, че пак ще е сама, а как си беше фантазирала, че ще заживеят заедно с него. Но какво да му каже, гледаше го колко е смачкан от лъжите, които и беше редил през цялото лято и не посмя да отвори и дума, че е бременна вече.

Изнизаха се няколко дни. Той звънеше всеки ден, казваше и, че тя му липсва, че е направил грешка, че е заминал в града без нея, че ще се разведе с жена си, защото отдавна били с нея като чужди, че ще се върне при нея - в дивия Балкан и ще бъдат заедно през зимата и пролетта, през лятото и есента… как хубаво се лееха думите и душата се топлеше от тях.

Но днес някакво предчувствие се загнезди в главата и. Мисълта не и даваше покой. Лъжи или истина? Лъжи или истина? Мислеше и колкото повече мислеше разбра, че той няма да се върне при нея… А детето? Как е жадувала за дете! Години наред… Какво да прави с детето?

Детето го искаше много, но животът и ще се превърне в ад в това забутано село, тези помаци - дето осъждаха тези неща и щеше да цъкат с усти и да я раздумват по цялата околия.

  • тя беше помакиня, беше сирак, но я ожениха рано, с мъжа и нямаше любов, нямаше деца ,но имаха си къща, а свекърите и заминаха в Турция, когато отвориха границата заради имената. Какво да прави? Имаше скътан някой лев в книжката, но нямаше да изкара много време с тези пари ако зареже селото и иде в града…

Както се беше замислила и вперила очи в стената не чу когато дойде колата с хляба. Закупчикът Алито внесе топлия хляб с касетките и се усмихна. Изпиваше я пак с поглед. Заговори и. Ерген беше. Тя го знаеше отдавна, но не намираше нищо особено в него, не я правеше луда глава като оня художника.

Но сега видя, че весели пламъчета имаше и в неговите очи. Тези весели пламъчета стоплиха изплашената и душа, тя му кимна с глава, впери черните си очи в него и му отвърна , че ще се видят довечера по тъмно…

  • и се отпусна. Решението дойде само. Детенцето ще има баща. Тя ще има съпруг. А може би и любов…

© T.Т. All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря!
  • Човешка история, разказана по хубав и увлекателен начин! Хареса ми много!
  • Чета те, Таня... Поглъщам публикуваното тук от теб и ми харесва... Почитания за умението да пишеш така завладяващо... продължавам...
  • Историята ми хареса много. Докато четях ми дойде на ум една мисъл, която е поговорка : Ако Господ затвори една врата, ще отвори няколко други, и щом я е затворил, значи време е било . Благодаря за хубавият разказ!
Random works
: ??:??