А някога...

Имахме мечти.

Онези, с привкус на канела, цитрусови плодове и току-що окосена трева. На коледни сладки с кокос. На задушевен следобед, когато слънчевите лъчи спокойно се отделят; на врящия чай с билки; стените са олющени, а детските игри и надежди се стопяват безследно.

Искахме да обиколим света - пеша или дори с колело, за нас това нямаше значение. Искахме да усетим, да видим, да се докоснем до пъстроцветните палитри на народите. Да чупим, да се прегръщаме така, сякаш се виждаме за първи път. Щеше да бъде истинско.

Да рисуваме с цветни тебешири върху къщите на останалите и счупените плочки. Да пускаме хвърчила и да гледаме танца им във въздуха.

Искахме...

... да посещаваме мънички, изоставени, никому нужни библиотечки, където да се губим измежду прашните томове на световните класики с тежки корици и дебел надпис отпред; с по-едно дребно пожелание на някоя страница. Или онези огромни, където разни смъмрящи възрастни жени, с прекалено напудрени лица, рогови очила и дълги орлови нокти, боядисани във всички цветове на дъгата и напръскани с твърде тежки парфюми да ни се скарат, че вдигаме прекалено много шум и даже да ти пречат да се понатискаш с някого.

Може би някога някъде щяхме да имаме всичко, което си пожелаем. Да създаваме, да творим и да не се притесняваме от разрушението.

Може би някога...

Все някъде...

Отново щяхме да бъдем деца.

С чистите ни, неопетнени мечти.

(Из скътаните местенца на едно съзнание)