А помниш ли...
Беше третият ден след Великден, някъде след полунощ. Кукувичката на старинния часовник току-що бе отброила три кукания. Навън времето с нищо не показваше, че е пролет. Имаше снежна веявица и наскоро нацъфтелите клони на овошките се гънеха под мокрия сняг.
На леглото лежеше немощно мъж. В плетения ратанов люлеещ се стол до главата му седеше жена му, видимо по-млада от него. Беше запалила кандилото, останало от баба й и на мъждивата му светлина плетеше. Дочу се стон. Мъжът се бе размърдал и явно това усилие му причини болка. Бе почти напълно парализиран от прекаран инсулт, устата гротескно бе изкривена, но в очите му още проблясваше живот.
Жената долови усилията му, доволно опъна върху коленете си плетката. После, продължавайки заниманието си и без да поглежда към него, започна да говори с тих, но ясен глас:
- Виждам, че си буден и не ти остава много време. Помниш ли, как ставайки сутрин, започваше да ме обиждаш? Била съм тъпа, проста, куха като лейка, немарлива като влашка циганка? Всячески се опитваше да ме убедиш, че не те заслужавам теб – съвършения, умния, красивия. А точно тази тъпа куха лейка се грижеше за тебе и продължава да го прави, дори след като се залежа. Готвеше ти, переше те, чистеше след теб, гладеше, за да не ходиш измачкан като клошар и търпеше гневните ти изблици…
Мъжът бе насочил очите си към нея и в тях му имаше освен интерес и начеващ ужас.
Тя продължи:
- А помниш ли, когато бяхме още млади, как ме принуди да махна детето ни, плод на любовта ни, с мотива, че тази държава не заслужава да й отглеждаме деца? Като че ли едно дете се ражда заради държавата, в която живееш, а не заради нас самите? Тогава егото ти беше толкова силно, че не можеше да си представиш жена ти да се занимава с продължението ти, освен с теб.
Мъжът правеше усилие да раздвижи пръстите на ръцете си. Те потрепнаха забележимо, но усилието му бе напразно.
Жената сипеше думите с глух безизразен глас:
- Помниш ли как, след като ме съкратиха, ти ме тормозеше, че не ставам за нищо и не внасям никакви доходи в къщата, и че съм изцяло на твоя издръжка? А аз преди това бях подменила всички електроуреди и част от интериора й. Години наред ме караше да съм ти безплатна прислужница, дори когато между нас вече нямаше нищо и живеехме като съквартиранти. Тогава се опитваше да ме убедиш, че съм грозна, непохватна и няма мъж на земята, който да ме хареса и пожелае. Е, сега ще ти призная, че в последните 15 години си имах любовник, с когото се забавлявах и на практика той беше единственият ми мъж. Да имаш нещо да кажеш?
Подигравката и гаврата в гласа й се усилиха:
- Всъщност, забравих. Ти отдавна си само зеленчук и това, че още си жив, го дължиш изцяло на мен. В момента дори не можеш да ме заплашваш, че ще ме удариш или пребиеш, както го правеше някога. Всякак опитваше да смачкаш самочувствието ми и себеуважението, което всеки човек носи в себе си.
Спря за миг и се загледа как вихърът завърташе снежинките в прекрасен балет. Мъжът изпадна в истерия и започна да мучи като скот. Но тя не му обърна внимание. Знаеше, че краят му е наближил и трябва да му каже всичко, което бе таила към него през годините.
Отново го погледна, вече с презрение и с тих шепот го закова:
- Проклинам те, дори на онзи свят да не намериш покой, така както беше неспокоен на този. Да останеш и там недоволен, така както бе недоволен от всичко на този. И душата ти да се скита вечно сама.
Мъжът уморено склопи очи и с последна въздишка предаде Богу дух, а тя захвърли плетката, отпусна ръце и се разрида от облекчение.
© Елия All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Ами да, защото този я е отровил завинаги. И откъде заключи, че се разкайва, че щял да иска прошка? Това никой не може да знае. А и който иска прошка, я иска. Дали другият ще му прости, няма никакво значение.
-
"Мъжът уморено склопи очи" Явно е, че вижда безсмислието да се иска прошка от такава жена. Тя просто няма друга цел в себе си освен омразата-"а тя захвърли плетката, отпусна ръце и се разрида от облекчение."
-
За прошката - библейско - "ако сгреши брат ти - смъмри го. Ако се разкае - прости му" Никъде не пише, че трябва да простиш, без да се е разкаял. Зашото целта е покаянието.
-
Има хора преживели много по-тежки омерзения от близки хора с които не можеш да се разведеш и са прощавали. Как прощават не знам, искам и аз да мога, защото непростителността е страшна отрова, която разяжда единствено непрощаващите. Ужасна е участта на жената, която описваш. Облекчение? Не вярвам. Имала е любовник, който уж и бил единствен, но очевидно недостатъчен, за да бъде облекчена.
-
Реалистичен разказ. Имам една позната, която по същия начин се грижи за болния си съпруг. Не е нито усойница, нито заслужава такава участ. Животът е разнообразен и всеки се опитва да оцелее, мислейки за себе си и за децата си. Дали ще го каже, или не - това зависи от горчилката, която е натрупала в душата си. Ако е заслужил - нека го разбере. Ако се е страхувала от реакцията му, доката е бил здрав, не би го предизвикала тогава. Харесах разказа.
-
Хубав реалистичен разказ.
Ако една жена иска да е щастлива трябва да живее с мъж, който я обича. Ако няма любов трябва да се разделят, а не да се измъчват взаимно цял живот. Но всеки ще направи изводите за себе си според своето мислене. -
Това не е търпение, а характер на един човек, който страхливо носи омразата в себе си. Усойницата напада в засада, когато най-малко очакваш.
-
Сигурно си прав. Кармичните връзки понякога са неведоми. Не съм съгласна само с определението страхлива към усойницата. Усойницата напада, независимо дали е заплашена или предусеща присъствие. Но в случая исках да покажа до каква степен търпението може да предизвика омраза у човека.
-
Елия, мисля че тази жена е заслужавала такъв мъж, щом може, като страхлива усойница да излее отровата си, когато той умира. И двамата носят тежки грехове.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Приятели, благодаря ви за мненията.