Беше третият ден след Великден, някъде след полунощ. Кукувичката на старинния часовник току-що бе отброила три кукания. Навън времето с нищо не показваше, че е пролет. Имаше снежна веявица и наскоро нацъфтелите клони на овошките се гънеха под мокрия сняг.
На леглото лежеше немощно мъж. В плетения ратанов люлеещ се стол до главата му седеше жена му, видимо по-млада от него. Беше запалила кандилото, останало от баба й и на мъждивата му светлина плетеше. Дочу се стон. Мъжът се бе размърдал и явно това усилие му причини болка. Бе почти напълно парализиран от прекаран инсулт, устата гротескно бе изкривена, но в очите му още проблясваше живот.
Жената долови усилията му, доволно опъна върху коленете си плетката. После, продължавайки заниманието си и без да поглежда към него, започна да говори с тих, но ясен глас:
- Виждам, че си буден и не ти остава много време. Помниш ли, как ставайки сутрин, започваше да ме обиждаш? Била съм тъпа, проста, куха като лейка, немарлива като влашка циганка? Всяч ...