Донесе му я есента, с последните окапващи листа и леден дъжд. Прегръдката й беше топла като летен полъх и го мамеше с шума на морето. Целувките й - плахи, но обещаващи безкрайност. Почувства се за пръв път единствен на света. Зимата му беше споделена и безгрижна, тя шеташе в малката му кухня и пееше с нежното си гласче, напомнящо майка му. Питаше се често с какво толкова я привлече. Изплува като видение в онова мъгливо утро до него и просто остана. Слаба фигурка с най-красивите крака и извивки, за които смееше да си мечтае. Защо не можеше да спре времето и тя да си остане завинаги такава? Напоследък беше повехнала като цвете на сянка, кожата й загуби мекота и блясък, напълня и вече не го привличаше така магнетично като преди. Нищо не е съвършено. Дали не избърза, като й връчи тъй скоро ключа от вкъщи, приятелите му си живеят, а той да се заробва...
Тя погледна през прозореца, младата слива в двора беше напъпила и й почука с клонка по стъклото. Замисли се за снощи. Не се подвоуми. Намес ...