Има дни, в които спомените ме взимат за заложник, отвеждат ме в тъмните си селения, гаврят се с мен, не казват какъв ще е откупът и кой трябва да го плати, режат късчета от душата ми и ги хвърлят на подивелите за кръв и зрелища страхове и съмнения, които изпълзяват от тъмните пещери на съзнанието и със злокобен смях се нахвърлят и ръфат ли ръфат...
А сърцето ми спира, спира да бие...
Защото живея на заместители. Заместила съм всичко, което има смисъл, но вече го няма, с някакво негово подобие, с достоен аналог. Когато открих, че мога да го правя, много се зарадвах, бях сигурна, че това слага край на всичките ми терзания. И така, ден след ден. И си вярвах, казвах си, че е по-добре от нищо.
Едното ми дете не живее с мен постоянно (дълга история), битката и войната бяха загубени преди да започнат. Несъзнателно или полуосъзнато си взех куче и започнах да му говоря като на дете, стигайки до онези крайности, които най-мразя: „Ела, мама, да ти даде да папкаш /да те разходя/гушна/ целуна по бу ...