А сърцето ми спира да бие…

Има дни, в които спомените ме взимат за заложник, отвеждат ме в тъмните си селения, гаврят се с мен, не казват какъв ще е откупът и кой трябва да го плати, режат късчета от душата ми и ги хвърлят на подивелите за кръв и зрелища страхове и съмнения, които изпълзяват от тъмните пещери на съзнанието и със злокобен смях се нахвърлят и ръфат ли ръфат...

А сърцето ми спира, спира да бие...

Защото живея на заместители. Заместила съм всичко, което има смисъл, но вече го няма, с някакво негово подобие, с достоен аналог. Когато открих, че мога да го правя, много се зарадвах, бях сигурна, че това слага край на всичките ми терзания. И така, ден след ден. И си вярвах, казвах си, че е по-добре от нищо.

Едното ми дете не живее с мен постоянно (дълга история), битката и войната бяха загубени преди да започнат. Несъзнателно или полуосъзнато си взех куче и започнах да му говоря като на дете, стигайки до онези крайности, които най-мразя: „Ела, мама, да ти даде да папкаш /да те разходя/гушна/ целуна по бузката..." Ден след ден запълвах липсата с емоции по заместителя, като не смеех дори да си помисля за абсурдността на положението.  И без да ме пита някой, обяснявах на дълго и нашироко как мразя домашни животни, особено кучета, колко е досадно да се грижиш за тях, как те изискват, а ти нямаш какво да дадеш. Как превръщат живота ти в програма, а ти мразиш живот по часове, маркиращи задължения. И така ден след ден, ден след ден...

А сърцето ми спира, спира да бие...

Да срещнеш любовта на живота си и да я припознаеш е мечтата на всеки. Да е споделена любовта ти е като да разбереш, че си богоизбран. Аз не бях богоизбрана. Имах съмнения по този въпрос, но направих всичко възможно никога да не разбера. Веднага се заех, обаче, с търсенето и намирането на заместители. Не всеки заместител се оказваше подходящ, така че продължавах, сменявах ги. Има едно предимство при заместителите - можеш да им кажеш и да изискваш от тях всичко онова, което спестяваш на оригинала, за да не го нараниш! Не си давах сметка обаче, че за други аз бях оригинала. Не ми и пукаше. Живеех на скорост, висока скорост, завивах рязко стиснала зъби, за да се изплъзна и за да не ме застигне истината и да ме изхвърли от пътя разбита на парчета.  

А сърцето ми спира, спира да бие...

Имах и приятели. Имаше моменти, когато се радвах, че ги има, не можех без тях. Но пак стигнах до положение, че и на тях няма какво да дам,  а те не ми спестяваха и истини, отдавна шкартирани в „кошчето за душевни отпадъци". С две кликвания на мишката им намерих заместител - регистрирах си блог. Удобен, анонимен, не задава въпроси, търпи ми настроенията, изслушва ме, дава ми и отговори на някои въпроси, без да си натрапва мнението. И така спрях и да разговарям, нямах нужда. А приятелите ми - е те постепенно спряха да ме търсят, защото приятелството е двустранен процес...

А сърцето ми спира, спира да бие...

Една сутрин се погледнах в огледалото и се зачудих коя е тази дето ми се хили доволно насреща. За първи път се замислих за вероятността да е заместител. Не знаех как да позная! Какви бяха тези „особени белези", по които можех да разбера дали аз съм аз, а не достоен мой заместител? Да, но нищо по-съществено не си спомних, даже си зададох въпроса дали съм имала „особени белези"? Тези ми чудения не траяха дълго, защото всъщност за мен нямаше значение - тази, която виждах в огледалото, истинска или не, ми беше достатъчна, значи ми харесва. Точка.

А сърцето ми спира, спира да бие...

Но дойде денят, в който спомените ме взеха за заложник, разпънаха ме на кръст, докато не си признах за всички заместители, после ме въртяха на шиш като гергьовско агне дадено за курбан на съвестта-канибал, докато не си признах за оригиналите. Дойде и цената - да се откажа от заместителите. Като се замисля, цената е непосилно висока за това, което щях да получа обратно. Стана ми смешно, започнах да се подхихиквам на моите инквизитори! Смешен опит! Ама малко ме стреснаха! И като започнах да се смея, с онзи смях на малката вещица, скъсах въжетата на истината, с които ме бяха овързали,  и те се разбягаха! Е, отмъкнаха голяма част от душата ми, ама здраве е! Аз разтръсках коси, метнах се на метлата на илюзията, покрих с праха на забравата всичко неудобно и само рефренът на една весела позабравена песничка указваше посоката: „А сърцето ми спира, спира да бие, ако тебе във някой друг те открие..." Тра-ла-лаааа...