Аз съм твоята сянка. Следвам те смело по петите, макар и с тихи стъпки. Говоря ти, макар и без думи. Усещам те, дори да си далече. Знам повече неща отколкото предполагаш. И те разбирам...

Изглеждам тъжна, а вътрешно се усмихвам когато те видя. Изглеждам щастлива пред останалите, но те крия надълбоко в сърцето си. Чувам и твоето въпреки фасадата, зад която се криеш...Аз знам много добре, и виждам...

Не ме е страх...Ни най-малко. Аз цял живот се бутам между шамарите. А по някаква причина все не успяват да ме достигнат и да ме довършат. Няма и да успеят... Прекалено твърдоглава съм, за да се затрия някъде из все още краткия път на живота ми, където преди време пътищата ни се пресекоха...

Но сега е пролет...Природата се съживява. Идва нова надежда. Птиците се връщат, преживели тежката зима. А ние с теб? Преживяхме ли я? Или все още сме в прегръдките на онази есен? Израснахме ли поне малко в общия ни път? Задраскахме ли излишното в редовете? Научихме ли се да четем без думи? Все още ли сме същите деца, или любовта ни успя да ни промени...Защото...не знам за теб, но аз не съм същата...А няма и да бъда. А ти?