Това е едно малко откъсче от една моя история, която е прекалено дълга, за да я публикувам тук. Надявам се да ви хареса.
Двамата стояха и се гледаха безмълвно, нямаха какво да си кажат. Беше го наранила жестоко, беше предпочела да послуша собственото си сърце с цената на неговото щастие. Мразеше се за това всеки път, когато се сетеше за погледа му в онзи ден... този неизбледняващ спомен, тлеещ в душата, пламвайки за миг от време на време... и болеше...
Притъпена болка, горчива действителност и едно разбито приятелство. Двама приятели, някога заставали рамо до рамо, готови да дадат живота си един за друг, сега се гледаха безмълвно.
Бе останал само споменът... заключен зад множество здрави врати с еднакви ключалки... сам, болезнен, неумиращ. И двамата държаха ключа в ръцете си и стояха пред последната врата, колебаещи се. Можеха ли да продължат напред и да го освободят, оставяйки го да си отиде заедно с болката и вината, или щяха да го оставят отново там, за да им напомня?
Вратата стоеше ...