2 част. Голгота на далечния непознат или „Всичко, от което се нуждаем, е Любов“

На А.Л.

Аз вярвам в невъзможната любов,

Тя границите не признава  

на възраст, страни и континети.

и нищо никому не обещава.  

Никой не знае кога и защо

може някому тя да се случи.

Била болка тя неизлечима,

като ухапване от бясно зло куче.

Неродените за този свят

понякога посещавала тя

и на тях смелост им дарява

да направят пред някого признания

На излизане от Народния театър по навик отиде до усмихнатото камъче край Градската галерия. Търсеше оотговор защо след като постоянно сънува своята обич, не съумява да довърши втората част на разказ, посветен на нея.  

Дъждът бе спрял. Топлият вятър да попиваше от  засмяното лице последните небесните сълзи по отминалата есен. Падащите листа му зашепаха:

– Прибирай се да пишеш! Ако наистина я обичаш признай го открито.  Вие, хората, не знаете защо съдбата ви определя да обикнеш именно този човек. Но знай, че една жена е млада, докато знае, че някой някъде е обича. Не чакай и подари вестта, че докато си жив, тя ще бъде с вечно млада душа.  Колкото до теб знаеш, че мъжът е млад докато може да обича. И тогава няма да е с пуста душа. Истинската обич е необяснима, дори налудничава и невъзможна.Тя не се нуждае от причина и обяснение да съществува. Въпреки, че божествено красива жена не остава без обожатели, ако я обичаш с любовта, описана  в „Пожелавам ти да познаеш“ не чакай нова покана. Признай за своите чувства. Остави сама да решава дали да забрави за твоето съществуване и обич. Или понякога ще си спомня зя теб и ще те дарява с малко внимание. Важното е да знае и понякога да си спомня, че на другия край на света едно сърце тупти за нея. Каквото и да означава това.

Докато пишеше, пред него бе застанал нейният призрак и го наблюдаваше к леко наклонена настрани глава. Веднага я позна по излъчманото чувственото съвършенство, с което природата я бе те е създала, тя несъзнателно напомняше  „Всичко, от което се нуждаем, е Любов“.ва Бийтълс. Гордата лебедова шия, изучаващи дяволити умни очи, палаво леко вирнато носле – всичко у нея оставяше незабравими спомени у хората. Неподвластни на времето черни къдрици нежно завиваха с вълните си облите рамене. После леко се спускаха към дарена от природата божествено величествена гръд. Годините бяха изчистили по своему всяка линия от тяло със силует на древна амфора, побрала в себе си магията на любовта. И докато пишеше тези редове замечта да разбере тя съзнаваше ли, че подарява истински Рай със свите ласки. Дано поне един мъж през всичките тези години,  озовал се в божествения рай от нейните целувки и ласки, е признал това пред нея. Тя заслужава.   

Той разбираше, че щастието да я прегърне и целува за всеки мъж представлява истинския рай.  Едва ли щеше да възможност да и каже „ Обичам те, мила!получи  Ти си безкрайно далеч ог мен, но помни „обича не онзи, който ти бърше сълзите, а от когото не плачеш!“

Здравият смисъл му подсказваше, че не ще бъде нужно. Тя умееше да се бори в живота и да успява. Вероятно е и прекрасна майка, успяла да предаде своя ум,характер и омагьосващо очарование на своите деца.                      

Спря да пише и се загледа с влажни от безсилие очи в нощта, където мъчително бавно раждаше новия ден. Към един ангел на невъзможна любов полетяха жерави, отнасяйки на крилете си послание за обич...  Изпращаше ги нежната камбанка на нейният глас Той продължаваше да вярва, че две души могат да бъдат свързани завинаги. Някъде... Някога... Дори ако не се виждат, не си говорят или протегнатите ръцете не се докосват. Защото душата обича душа...

Очите му оставаха влажни от безсилието, че нама да разбере дали та  е получила и разбрала посланието, което бе и неговата Голгота

Вселената заплака с дъжд от падащи звезди...